слива ми се всичко до степен на разливане, до протичане на мозъчни клетки по дюшемето. слива ми се текстът на незнаен, но любим и приказките му, че гледал кротко как  навършва трийсет. сливат ми се песните от плейлиста и отгоре изплува една, която отдавна ми беше пратена и разчленена от слушане, до толкова, че като я чуя да не усещам нищо. 

преливки със снощния вкус на вино в устата ми и разговор, в който потъвам и не съм в тялото си, не съм в стаята, не съм никъде, сляла съм се и чакам да се родя. 

не ми се вярва дори колко безразсъдно глупава умея да бъда и да скачам от върха с главата надолу, като вероятно се мисля за птица, която ще полети. но това е свързано с единствения ми канон - да следвам себе си като месия и да не забравям никога коя съм и какво съм. 

искам да затворя момента в буркан, да го спра, да го препарирам, защото знам колко се разтича после и идват разни незнайни лайна - фактори външни, вътрешни, всякакви, невъзможности, градени с години, вкостенели сърца, его, което мре да разрушава и да не дава възможност за въздух и радост. и сама си се учудвам - кога станах толкова смела и страхлива едновременно? така вярваща в пътищата, в неслучайностите, в хората, в теб, в мен, в остарели истини и наръбени клишета... и цинична, в същото време. рационализирам цинизма си и си давам ясна сметка - той е провокиран, привнесен, не е мой и никога не е бил. чуждо тяло, било тук за чуждата угодия, за това да не съм случайно смешна и неоромантична, да си пукам розовия балон отвреме - навреме, за да не полудея съвсем. в нечии чужди очи. незначителни. колко хиляди пъти чуваха ушите ми, че светът ми не съществува и реалността чака на прага. фак оф. пореден път. този горе обичал смелите. а сърцето ми е винаги младо. умее да се възражда. всеки път.