парадоксът на несъществуващите прегръдки е, че могат да ти липсват без изобщо да са били истина. 

завихряне, центрофуга, дните летят, бе ай спрете се малко... на нищо не прилича това отсъствие на мозък. безоблачност, въпреки, че навън са се струпали облаци, надвиснали над главата ми като хора пред химическа тоалетна по време на концерт. имам ли нужда от шамар и някой да ми сложи две тухли в джобовете?

но какво друго мога да загубя... освен онова, което го нямам отдавна, така или иначе.  нямаш нищо -  не могат да те ограбят.  и други размишления от сорта на... последните звезди угаснаха - моля запалете лампите. как я събирам тази дуалистична природа, сама си се чудя. амин.