айде ся ми спрете нета и ми забодете и тоя нож у сърцето!
не, не се сърдя. не страдам, не се замислям, станала съм кожа и кошер. не ми се подскача, слуша ми се клептън, мрънка ми се и рядко ми се плаче.
чета стари хронологии и се улавям, че стиховете за Теб, съм пратила на друг. каква досада, каква плява.
но Другият има добри стихове, междувпрочем... и понякога съжалявам, че така се разминахме. въпреки, че повече щях да плача, от колкото така. а вероятно и той щеше.
сега ми дрънка на китарата през паузите и се самозабравя в разни речи.
така обичам да го гледам отдалече.
не искам дума да ти казвам, а само с поглед да те свалям от пиедестала да собствените ти прожекции.
а колко сме нищожни се сещам само като видя мъртвите ни общи приятели.
окото ми трепва, не мога да крия.
затварям се до следващата спирка. мълчанието ще се спука. и пак ще тръгнем в различни посоки.
докато не срещна кучето с твойто име и стопанинът му го извика мощно  в ухото ми, да, сякаш трябва да го чуя, аз, сега, а не някой друг и после... името! което да потърся сред хилядите имена в телефона си.