"за принцовете и техните рози, ядно чукам клавишите, на моята модерна пишеща машина. ето почти полунощ е, принцове няма, розите увяхнаха от отегчение. делникът, в който се стопихме всички. и тихото нищене на въпроси и отговори, от което ми се догажда. пътищата са се проснали пред мен като коремите на риби, гледам ги и виждам отражението си у тях. мътните лъжи и увещания оставям зад гърба си. не ми се плува в гъсти, кални локви. аз искам бледосини езера и зелени като очите ми океани. не съм риба, но тялото ми е хлъзгаво. умея да забравям, да махвам с ръка, да затварям сълзите си зад усмивка. умея да превръщам чуждите води в свои. а в свои води се плува най-лесно. не ми е проблем и изтупването на коленете и облизването на пръста, за да обърна новата страница. но кажи ми, наистина ли искаш да видиш студеното ми лице? защото то ще е топло и сияйно, с меката усмивка, от която ти се подкосяват краката, да, както си свикнал, ще бъде такова, за всеки друг на тази земя, но никога повече и за теб. това ли искаш да видиш?
Няма коментари:
Публикуване на коментар