търся представата за себе си, понякога на грешно място, в чуждите очи. търся се, на ръба на мъглите, през девет планини в десета и в мигът между деня и нощта. засилвам се, прескачам пропасти и тичам из пътеки, непроходими, точно като сърцето ми.

помня старите мигове, сякаш е било вчера. помня първите думи, помня и теб сред тълпата. толкова ничий и едновременно мой. музиката, с която дишахме и двамата. и откраднатите мигове веднъж в месеца. всичко е от значение. и казаните и премълчаните думи. и стореното и нестореното помежду ни. и това, че се завъртя краят като дългоопашата комета се изплъзна от погледите ни. ей така си навири опашката срещу изумените ни очи и сега не мога да кажа има ли я, няма ли я. не знам къде започвам и къде свършвам. знам, че започвам у себе си. а знам, че не свършвам в ръцете ти. но някъде между началото и краят, там където са се преплели пъстрите конци, някъде там сме и двамата.