извор на стихове от несбъднатото, извор на муза от някогашната болка и от спомените. от нищото излитат, озъбват ми се думи, премятат се като клоуни на сцена, тържествуват и се вплитат в телата ни - обгорени от паренето, забравили форма и цвят, нетленни, просещи милост. когато те няма страдам със силата на думите си и моля за прошка съвестта си, с ръце зад гърба и крака на колене. когато те има си преходен като дъжд по скулите, стичаш се и ме погребваш в някоя вада... толкова дни на насилие, толкова грубости, толкова нежности, а сега панаири, цветни и светещи, пробягват очертанията ти в съня ми, пробягват изкуствените ти ръце по гърба ми и си повече мъртъв, отколкото жив и си само спукано корито, в което поставям нотите си, до следващия край, до следващия нож, който ще забиеш в гърба ми. измолвам кръв от вените си, за да продължа да циркулирам, до следващото вливане на течност. някой зъл ми диктува строфи и искам да впия зъби в отиващите си мигове. безкрайно мъртви сме, шушулки, които имат нужда от чужда светлина, за да живеят. човеци със сърца, туптящи срещу утрото, посипващи главите си с невъзможности, пропиляващи дните си в очакване на влак, който е дерайлирал. и се губим като останки, като спукани балони, разпилени сред хилядите мозъци, пръснати по паважа на нашия груб град, който някога се опита да ни приюти в розовата прегръдка на зимната си смърт.