понеделникът блъска по вратата на терасата, иска да влезе и да ми отнесе завивките. понякога имам лукса да не му отварям. понякога - не. понякога трябва да стана и да се срещам с хора, които не харесвам, да работя, да мръзна, да се движа между съществата, да се уверявам, че аз съществувам.
отвсякъде профучават малки частички, спомени, блъсват ме, продължават. зимата е като камък на шия, когато балансът по сметката е небалансиран. но при стрес диафрагмата се отпуска еднакво добре със смях и сълзи. днес избирам да се смея. наужким, насила или с пълно гърло, ще се смея, докато прозорците затрещят и се спукат. ще се смея, докато камъкът на шията ми се отчупи и припадне. ще се смея с теб, с тях, за нас, на себе си, ще се смея. смехът е здраве.
слушам една и съща песен, а после отивам да я повърна някъде. дали, ако грозен си и думите ти с времето стават грозни, мисля си. но грозен вътрешно, защото външно просто няма как да погрознееш толкова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар