на паветата пред входа, раковска, славейков, покойника. отъпквали сме с обувките си маршрути еднакви или различни. разминавали сме тела като малки нощни гари, които експресният влак подминава. докосвали сме ръце, устни, колена.  потъвала съм в прашните ти незалязли зеници. 

на същите места. видях те сам. мълчалив, студен, изгубен, тъжен. видях те на стъпалата, само крайчеца на якето ти. видях те в гръб да се отдалечаваш от мен. видя ме отдалеч, с карирана риза, пуша цигара и те няма в душата ми. видях те с нея. сливахте си очите и смеховете. тичах към изхода и не го намирах. бягах по стълбите и не чувах звъна на телефон в главата си. слънцето огряваше тротоарите, а звездите покривите и никой не каза и дума за нас. като всичко и то има нужда от шанс - онова малко нещо, наречено "нас." 

шансът се забави. не дойде и после всичко премина като токов удар, като последна дума в монолог, като чаша на нова година, забравена на прозореца, докато си пушил последната цигара преди да излезеш. и пръстите ми станаха на вятърни мелници, а твоите - течения, с които не спирахме да се препъваме. малки нощни страхове и желания, отправени към възглавницата ти. пия и не ме хваща. пия и се разпадам като счупената ваза, която трудно се лепи. боли.

но отминава. ден, седмица, година. всичко е жълто като прегорял вестник от слънцето. жълтее последната му страница, непрочетена.