Чета стиховете, белите, на разни блогини и така си мисля все повече, че писателите са егоцентрици. Така вплетени с хилядите си азове, в главата, заровени до дъното на сричките си и не виждат по-далеч от следващата си строфа, дума, буква. Книжни мишки сме ние  и това е жигосано на задниците ни, за цял живот. Нещо, което сам избираш и, в което сам се погребваш. Защото дори, когато не пишеш (а тогава е най-страшно), дори тогава ти пари на задника този белег, издълбан с най-твоите думи. И мисълта, че трябва да седнеш да пишеш и мисълта, че не ти се пише или обратното, че искаш да пишеш и сядаш и пишеш, понякога ожадняваш, но не можеш дори да станеш да си налееш вода, защото ще избяга онова, което го измисли току-що. И двете са еднакво трудни. Все ревем, че нямаме муза, а тя вземе, че се появи, когато най-сме смазани и нямаме сила дори за дишане. Но то е едно и също - дишане и писане.