Вървя из улици и някак всичко е събрано като в шепа. И тъга и сладост, леко стиснати в една въздишка, която се отронва от ъглите на устата ми. Рея се в мисли и страници и пак се оглеждам в очите на непознати. Хубаво е, тук, у дома, дори да ти е тъжно, дори да няма никого с теб, пак не си сам. Градът тече във вените.
И самотата е все по-невъзможна. Когато има сродни под път и над път. Дори да не е в най-истинския смисъл на думата, аз пак така го усещам. Изпълвам се с музика, пращат ми я шептяща и шумоляща, разлива се, разнася се, има ме, имам я.
Свободно и леко ми е, сега. Понякога се сравнявам с любимите ми величия и си казвам, че и на тях не им е било лесно да намерят любов. Трудно е. За широките умове и за разпръснатите енергии. Трудно е, но не невъзможно. И хубаво е, когато се взираш в идния ден, а той мълчи и те гледа загадъчно. Усмихва се иронично, после те подканя да догониш стъпките му. Доверявам му се, цялата се разпадам в това доверие, което сладко ме облива и надзъртам смело зад ъгъла като дете, което отваря подарък. Без страх и без задръжки крача към това утре, което ме изпълва и знам, че ще ме приюти в чувството си, независимо дали е черно или бяло. Независимо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар