всеки сгушен в собствената си вселенка

баем си 

на страховете

приятно и меко

се движа по улиците 

потънала в мечти 

и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 

визитна картичка, 

листо 

и куп подчертани изречения

пръстите ми се сливат с нечии невидими, 

държали тази корица, 

сливали зеници 

със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 

крача към къщи 

настъпвам роклята си. 

усмихвам се на някой спомен, 

прелитащ

през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 

благодаря ти, Господи.