гнила ябълка

в повечето дни съм принцесата, която язди дъгата и се възкачва на пиедесталите в собственото си сърце. или при по-добър късмет, в нечие друго сърце. но понякога има слънчеви дни, с нищо непредсказващи за самота и умора, налягащи ме в случаен следобеден час, извил се над главата ми като дим, като пушек, който не пресъхва, не си отива и не се размива в очертанията на синьото есенно небе. музиката подпомага тези тленни процеси. засилва страха от самота, който странно се примесва с непреодолимо желание за самота. смесват се копнеж и страх, сякаш бягат и се преследват едновременно. искам те и искам да те няма. 

аз съм яма. в която потъват щастливите ти очи, щом ме видиш. но освен всичко, което толкова ти харесва у мен, наред с величавите ми шеги и хубавите ми крака и всичко, боже, всичко, което така те мами и притегля... наред с тях седи една гнила ябълка в дъното на очертанията ми. скапва се и гние, после произвежда експлозии. тогава, когато й омръзне, натежи й нещо или пък просто иска да бъде оставена да си гние насаме. и сега не ми казвай, че искаш да я изядеш тази ябълка, с все гнилите й семки. не ми го казвай, защото никога няма да си тръгна, а щастливите ти очи ще ме съсипват. бавно. ден след ден. докато съвсем не изчезна. и остане само гнилата ябълка.