Толкова много нищо напоследък, че запълни всички тъмни ъгли и изпразни белите ми, напукани от стотинки, джобове. Вино и разговор, в който се опитвам да обясня какво усещам. Изпитвам дупка, пропаст, течение, което свежда погледа ми и една постоянна зинала самота. Не мога да я оповестя, не мога да разчленя езика си в тези думи и словосъчетания. Не се разбира. Излиза нечленоразделно, не достига, не го чуват, на другия бряг са. Другост - изпитвам през повечето часове от съществуването си. Другост и страничност, въпреки, че имам навика да съм център и да центрирам. Всички са други, аз съм друга, няма сходство, няма сродство. Все по-самотно, на моменти дори невероятно, излюзорно съществуване, в което крача по централните улици и докато се оглеждам в хорскте грозни и поръбени от мъката лица, се чудя дали съм истинска. Това единство, на вътрешните ми органи, с вселената, не мога да го обясня на никого. Това не единство на тялото ми с човечеството, на душата ми с енергията, която то произвежда, това също е неизразимо. Сливане с безкрая, всеки ден, от раждането до гроба. Кръст, на човекът роден сред тълпите и умрял заклещен между тях, по-самотен от всякога.
Мразя ги. Всеки ден, методично ги презирам. Празните им кратуни, разтворените им ръце, в които искат да набутат, в каквато и да е последователност: хляб, картофи, кеефси, ракия, салата, козунак, боза, кисело мляко, сиренье, швепс или стриди, миди, риби, трюфели, паста, каберне, камамбер, суфле, жартиери, фондьотен, червило, био, майка ти скапана... Умрете, бе, не от друго, а от своите тщения, безсмислени прекъсвания и забравени прераждания. Кухи черупки. Писна ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар