последно танго в софия

Връща ме филмова лента към онези безумни дни, когато забравях не само коя съм, но дори какво съм.  Приказката за Червената шапчица и Големия лош вълк.  Или по-скоро за Мечката, която чакайки в хралупата си, похапва мед и круши. А когато се появя - ме изяжда цялата, побира ме на две хапки в устата си. Учи ме как да дишам наново. Как да живея, как да си казвам името с нов глас. Учи ме как се обича - от разстояние и завинаги. Учи ме колко всичко е важно - усмивката и кафето сутрин, музиката, дъждът, сезоните. Учи ме на самота, учи ме на любов. Учи ме да познавам тялото си. Учи ме да съм себе си. Учи ме как се умира и как в смъртта - има живот. Показва ми колко съм малка в мечешката му шепа и колко голяма - в зеницата на окото му.

Спомням си жегата през лятото и потното тяло, от което няма отлепване. Смърт е любовта. И който не го разбира - не е обичал така. Умираш, хиляди пъти в деня, раждаш се и после дори влизаш в следващия миг, сякаш не е било. Чакаш и виеш като куче - за усмивка, за дума, за жест. Нищо не те интересува. Егото е притиснато между бедрата и черепът му е смачкан наполовина. Трепериш само при мисълта, че няма да видиш очите, устните няма да са в твоите.  Гърчиш се от страх и безумие, че той ще си отиде, завинаги, че повече няма да видиш лицето му на балкона, че няма никога да ти отвори вратата си или да премине през прага на твоя дом. Страх те е, както никога. Сънуваш кошмари, че си е тръгнал, че е изчезнал, че е завинаги, ах, как боли от тази паника, предшестваща края, който чака зад ъгъла.  

И изведнъж се отлепяте. Няма ви. Няма ме. Нищо не се е случило, не съм обидена, обичам те, както винаги и както никога, впрочем. 

Седмици, дни, месеци. Свързва ви само топла усмивка, мекия глас в телефона, животите вървят, ти знаеш - той е здрав, той диша, той е добре, той е щастлив... аз съм щастлива! Обичам го, както никога, обичам го и не искам да го виждам, няма нужда, кратки срещи са ми достатъчни - просто да знам, че е добре, здрав е, диша, добре е... той е добре. Сърцето ми е на мястото си и не искам нищо друго в живота си. 

И ето че един ден наближава вятър и изведнъж... той е... влюбен! Господи, винаги съм мислела, че ще умра, когато ми го каже. Но не умрях. Напротив. Той е щастлив, той е обичан,  от хубава жена, която ще го обича нежно и ще му готви вечеря. Ще му роди деца и ще бъде винаги до него. Той е добре, аз съм добре. Друго не искам. Ако щете вярвайте .)