кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. 

значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.