потъват корабите у мен. потъва всичко. нищо не е наред и е застинало. където и да боцнеш с вилицата в моя живот - все хаос и безпорядък. няма и един подреден шкаф. как живеят другите? адресът в документите им отговаря ли на този по местоживеене? имат ли неплатени сметки, данъци, такси и дългове? имат ли несбъднати мечти и незавършени планове? имат ли няколкостотин разбити сърца зад гърба си? имат ли в животите си хора, които дори не искат да чуват за тях?  имат ли приятели, че дори роднини, на които все обещават, че ще се обадят и никога не го правят? и днес  е вторник, да, пак някакъв ден от седмицата, отмерва дишането ми, часовникът, и имам силни болки в гръдната област. дано не е нещо, от което да се умира. конят ми си е изгубил юздите. за ушите ли да го хвана, за гривата ли, за кое? как се държи кон без юзда? как се направлява живот излязъл от релси. неспособно и тягостно. немеещо. сякаш се гледам на екран. сякаш това не съм аз, а някой друг. събуди се, събуди се , събуди се от този филм. да изляза ли, да се прибера ли, да продължа ли, да се върна ли, да остана на същото място... а краката ми не издържат. искат да бягат надалеч. от апатията, да избягат. все нещастни, все пристрастени към страданието. все, все, все...... все пак това съм аз.  и има защо.

всеки се е чувствал така, нали? поне веднъж. и когато се случи! спомнете си, че слънцето чака зад ъгъла.