седя в тишината до прозореца
и пътят на мислите ми е пресечен
задръстено дишането
отново прекалила с всичко
ден като този, в който не ми е весело,
не ми е смешно
а по-скоро озъртащо
и търсещо
не ми се говори, не ми се гледа в ничии очи
безразлични са ми човешките същества
и вечните им тегоби

отдъхва ми се
с някого
който не е така сложен и съществен
просто просто просто
не усложнено
никак

твоите си сложности
оставаш си постоянен и вечен герой на белите ми стихове
в един или друг момент трябва и да ти благодаря
за вдъхновението естествено
няма за какво друго