ето да, наистина мина година. аз съм добре. цяла, спокойна, уверена, стъпила на земята и летяща в облаците. случиха ми се безкрайни копнежи, все още ми се случват, не мога да се  наситя... енергията ми е на мястото си, няма кой да ми я краде, нощем докато спя или денем дори, докато съм на работа през телефона. усещам разликите между любовта, която не те затруднява, не изисква, не ти връзва ръцете, не те кара да плачеш, да си скубеш косите извън себе си от яд и горчивина. да, хората са заедно, за да се усмихват, щастливи, за да споделят кратките мигове по красив начин. останалото е лъжа, егоизъм, вампирски зъби и низши същества, които не те оставят на мира. 

останали са само кошмарите, дълго още ще се спасявам от онова лице, поне в сънищата си. но на яве ще се радвам на това да бъда себе си, да бъда нормална, истинска, да се раздавам само, когато аз реша и от това да не ме боли. да не ги боли и хората, които са близо до мен.

толкова дълго се страхувах от болката, безспирно и учестено, че сега, когато тя е зад гърба ми не мога да повярвам, че съм и устояла. не мога да позная лицето си в тази решителност, борба, горест и мъка, която прекарах през всичките си кости. зная, не е било безпричинно, изяла съм тази гореща попара, насърбала съм се на сълзи и угнетеност до самозабрава. попила съм цялото си същество с тази лепкава чернотия, миг преди да съм потънала до края, миг преди блатото да стигне до устата ми съм се откъснала и съм отлетяла. как съм успяла не зная.

сега съм далеч, през девет планини в десета. отново има мост, път, писмо пътека. слънце, вода, изгреви, залези, любими същества. тъмнината е някъде там. зад рамо. дали ще се върне или не, макар и под друга форма, зависи само от мен. до тогава, следвам само себе си. и тези, които са вътре в мен. но на тях не им трябва следване. защото сме заедно. и винаги сме били.