кога всичко се омерзи до такава степен, че превърна лириката не в проза, а в плява. до толкова силна и твърда като текст и като усещане... заровила у себе си циничните усмивки на предшестващите трийсет. недостатъчната константа на любовта, времето и изчерпващите се ситуации ме направиха преходна и отрониха голямо парче от сърцето ми, което се разсипа по вятъра като пясък. единствено музиката е тази, която е способна да ме държи на педя над земята и да ме улавя в паяжина от неземни мисли. писането също. то замества онази към която винаги съм се пристрастявала. тя и нейните копнежи, които те разпъват на кръстта, който сам си сковал. сам избираш безпаметните мечтания и садистичната нотка от това да се измъчваш пред пейзажа, който не съдържа този, който ти искаш. гледаш хората, всичките сиви и мрачни и никой с нищо не те пленява. а мислите летят, пълзят към онзи, който е взел сърцето за заложник. залостил го на тъмно и му казал да почака, минаха се дни и месеци от тогава, той пусна сърцето на свобода, но то беше получило синдром. стокхолмски.
дойде време на излекуването му. свободата е собственият избор, а не това дали някой те държи в клетка. и естествено с тази свобода, дойде и новото заложничество.
винаги е било така. още от както бях съвсем малка. имах нуждата да се захващам, да се задържам на места, сред хора, близости, стиснати ръце, доближени устни, бузи, тайни и скришни приятелства, малки мигове и случки, които ви отделят от безкрайната вселена с многото същества, духове и вселени. седим на скришно в някое мазе, влажно е и пушим откраднати цигари. тази тайна помежду ни, сякаш ни отделя завинаги от другото. намирала съм твърде често приятел, любовник или съратник дори на дъното на океана от очаквания. онази огромна купа с желания, в която присъства всичко помечтано и помислено. и сякаш господ сам бърка в казана и вади като от лотария две имена с еднакви желания. събира ги и те се гледат дълго, продължително. сбъдват мечтата или я разрушават, до такава степен, че при следващата, дори не искат да участват.
сега, когато пиша този спомен, зимата е полегнала навън и само котешките стъпки отекват по дворовете. толкова тихи, че чак замайват. мисля единствено за онази, която прави дворовете тихи и невнятни. онази, която притиска дробовете до задушаване. вълнение и болка едновременно. ръцете свързват отделените тела, а миговете нямат памет или давност.
