не изневеряваме на стила си. виното еднакво - всеки път. думите еднакви, дрехите, жестовете, малките мимики. алеите, пейките, паметниците, заведенията за кафе, улиците. не можем да се променим, заради някого. обичаме себе си, предимно. обичаме звука от гласа си. да се завихря около телата, да се удря в тавана. сърца, които се оглеждат в огледало. никога не са само две. винаги надничат още, през ключалката. затишие за миг, щастие... и после пак. с мандаринка в джоба и шапката ти на главата ми, се прибирам към вкъщи. живот почти невероятен.

тъжиш, изтичаш, смееш се, всичко е ясно, от ясно по-ясно. и нито една мистерия на истините не може да разполови чувството, че на дъното на кофата има дупка. последно танго в париж, без танго и без париж. последен поглед в софия. последен стих. последна нереална истина, нереална прегръдка, нереална целувка. добре дошли в материалността. последна сълза на раковска. последен ден от сесията. последен ден от дългата ми смърт. 

здравей, отново, счупен манекен. здравей, сърце-вкаменелост. здравейте, улици, зимни павета, дърпащи ме течения. здравейте, души-половини, които никога няма да ме нараните. здравейте, усмивки. тези, зад които не се крие нищо друго. няма мистика, няма недоносеност, няма склещеност, няма искане, няма болка, няма затискане, припадане от радост или горест. няма оправдания, няма желания, няма тегоби, няма крепости, пропасти, малки изчекнати изречения и обяснения. няма нищо. аз съм тук. здравей, додо.

L.,
сърцето ми е нетипично голямо
побира у себе си светове.
мисли се за пустиня, понякога
и му изникват ръце.
умее с тях да завива,
усеща.
или с устните си мълчи,
а после си тръгва или пък те пресреща
и има по пътя му гъсти мъгли.
сърцето ми е дума,
която не можеш да замениш,
сърцето ми е струна,
гума,
пепелник...
а ти си проекция
в една от гънките му
и скоро...
ще се стопиш.

живи

дневните ни дози
се трупат на рафта
в малки шишенца
с етикети...
there`ll be no rest for the wicked...

отказваме отчаянието
отказваме копнежа
ендорфина
и онази
сладка
недоизказана
мълва...
отказваме усещането
за вдаденост,
но от него не остана много,
от прикритите ръце,
които се докосват
въображаемо. не остана.
отказваме живот,
разклонения,
случва се
там
някъде
в паралелна вселена
сега.

и потъвам, потъвам, потъвам до шията
в нови, лепкави усещания.
не ме е страх. от студа или болката.
те напомнят, че съм жива.
тялото ми - разтегнало се, свило се, живо е,
на допир... топло е, все още. и има вени и кожа, кости...
здравей, тяло.
живи сме. аз и ти.
докато се спускат наклонени сълзи по бузата ни.

разликата е нищожно физическо отстояние във времето, на пръв поглед. а отвътре, в сърцето ми, са изтекли векове. от както си казахме думи, от както тръгнахме всеки в различна посока. и сянката стана на две. студената зима роди горещи мисли. после ги приспа в розовата си смърт и дори не поиска да узнае имената им.

името ти е затрупано под други имена. погребано далече в тефтерите на дните. рисунките ми пазят тук-таме ъгълчета на излетели усмивки. само букви са предсказвали смъртта на желанията. предвкусване, знаци, явни и тайни, но категорични като нещо, което можеш да докоснеш с ръка. 

и пропадането на тротоарите. бягство по стълбите, нагоре, летя и не докосвам парапетите. плочките в тоалетната отразяват олющените от гледката очи.  не виждам.

но това чувство е стара познайница. здравей. не можеш вече да ме достигнеш с кокалестите си ръце. знам, че искаш да ме уловиш за гърлото. но не и сега. твърде много съм ти позволявала да ме люлееш на коленете си. безброй пъти падах в една и съща дупка. а сега просто вървя по друга улица. и навикът на сгромолясването ме е напуснал.

разораваме сърцата си,
както се разорава земя
мислейки си, че я притежаваме,
а тя нас ни притежава.
стъпваме по нея като вечни господари
без да искаме дори да знаем,
че други отдавна вече мъртви
преди нас са стъпвали така,
както ние сега
и утре, след смъртта ни,
когато дори камък
няма да напомня за съществуването ни
други ще я тъпчат с ходилата си
така,
както ние сега
разораваме сърцата си.

карма

угаснали огнища и разляни чаши с вино в сутринта ми. съборени проектори, висят чорапи на простора. духалката е включена, а пръстите от студ не си усещам. запалвам фас от вчера и се вглеждам в тялото. полегнало на дясната си страна, толкова осезаемо вдадено в чаршафите. разтекло се между себе си и светлината от прозореца. разтекло се във вчерашните си копнежи и днешните си дневни сънища. достъпност и изящество. телата ни са малки кутийки, които не могат да ни поберат. кроежите ми са скършени, крилата събрани, в този малък миг, разтеглен до вечност. гриза си пръстта и мисля за смъртта на нощите. с тях се раждат дните ни. събудени, настроени на различни честоти. и привидните разминавания, всъщност са събирания, но някъде другаде, в същото време, но под друга форма. нищо не се губи във вселената. и енергията, която трупаш и се чудиш къде да я денеш - изведнъж си намира пролука да избяга и да се влее в нечий скут. и замираш в учудване и мълчиш, защото времето не ти стига да осъзнаеш случилото се. случва ли се, сис, помниш ли... "това не се случва, не..." ние не се случваме. случваме се само един на друг.

свят, време и отново думи

потъвам в събития - реални или не, събития, на които няма да отида или ще. до толкова нереална съм станала, че се виждам само в кратки мигове, докато преминавам през витрините на студения си град. оглеждам се в счупени огледала и търся отражението си, напомнящо на пъстърва, която спуска хлъзгавото си тяло около завихрени речни камъни.  успява да се измъкне и да приключи маршрута си... и този път. до колко е истина всичко, никой не може да ми каже. опирам се на усещания от сънищата и мълча в пълно затъмнение на сетивата.

"страхувам се от тези силни думи, които ни правят нещастни", казва джойс. 

а аз сякаш не се страхувам от нищо. болката е единствената константна истина, която ни държи събудени. преди време си казвах, че от както съм разбрала колко празни са думите, съм започнала да живея по-лесно. сега не мога да се хвана за това. думите са единствената реалност, която избираме ежедневно. празни или не - те съществуват в своята вселена и ни карат да се материализираме. чрез текстовете си, основно. а това, че някой е решил да ти посвети текст или текст е излязъл за теб, изпод пръстите му, е поредното доказателство, че си живял. валидността на думите е нетрайна и противоречива, но вече не се бунтувам срещу това. движението променя значението, но не и факта, че ги е имало. и в този сътворен свят, в който дълго не проникваше друго, освен запъхтяните ни въздишки, се проникна външно присъствие. но в това е и магията на движението. такъв  е този свят - времето му и той се движат и не спират, нито миг... наш е изборът дали да тичаме с него или да стоим с отворена уста и да лапаме космичен прах.

от кражби се опитвам да сглобя
един портрет
на мъртвия художник
като млад

от кражби се опитвам да сглобя
портрет и на мъртвото ми сърце
като младо

събирам останките
от начупените му линии,
брътвежи,
достигнали те за нищожен миг

преравям костите си  за следи
от вчерашни копнежи,
почуквам ги археологически
но не намирам свят у тях

очите ми -
разтекли се капачки от компот
блестят на слънце или отразяват
нощните лампи на непознатите

в милисекунди се разминаваме
с вчерашните си истини
гледаме се дълго,
а после си тръгваме

и остава утайката от кафето,
което никой не може да допие.
по-лесно е да си направиш ново

нова чаша - нови хоризонти.
а сърцето мрънка само за това,
което не може да има

"пишел много - всеки ден написвал по едно стихотворение. "

Не всеки Джойс има късмета да срещне своята Нора. Която ще го ругае, но ще го обича и издържа. Докато той оставя заветното си наследство на света. Но и не всеки от нас е Джеймс Джойс. Това е ясно. И парното в Академията, според Дечко Узунов, работи само за един от нас, но още не знаем за кого точно. Това сме свикнали да го чуваме. И понякога сме уверени и гледаме влюбено студените радиатори, а друг път бледнеем като безцветни копия на някой отдавна умрял, но забравен.

слънце на раковска

господи, днес беше поредният ден на смачканите ми усмивки, които се разливат из академията. вървя по раковска срещу слънцето и не виждам никой, разминавам се с едни светещи същества, които ме хващат за рамото и ми казват "здравей", а аз не мога да видя лицата им, лъчите ме заслепяват. отговарям им, не зная кой е, но продължавам да се усмихвам на проблесналите усмивките и да вървя.

господи, благодаря ти за начина по който си ме създал именно толкова крехка и толкова силна. именно толкова непоколебима в собствените си усещания. именно такава. вярваща. търсеща. крилата. това, знаеш, безкрайно ми тежи и ме уморява, но от него произлиза и силата. да вярвам. всеки ден, да вдигам очи към небето и да вярвам, че всичко е перфектно. сега, моментът, хората, с които събираш пътеките ми. и тези, с които ме разделяш. преди се съмнявах, господи. и все те обвинявах. сега знам, че планът ти за мен е безупречен. точно толкова сълзи и усмивки, колкото ми се полагат. точно толкова стремежи и копнежи и силата ми да вярвам в дарбите, в моженето, в това, че за мен винаги ще има рамо и ръка и... свят. независимо къде и с кой. независимо от болката, от тинята, от несигурността... накрая винаги изгрява слънце и имам силата да продължа да бъда. неотклонно и всячески, грубо, неразрешимо, непоколебимо... дишам и живея и се боря с чудовищата и малките смърти, които лежат на дъното ми.

зоологии

сякоя - някоя. твоята, другата. моичкият. нашите. дърпаме се, пердашим се. с думи с погледи, с колена протрити. мажем се зад ушите, с парфюми, с вини пропити. гузна, мека, смачкана хлебарка, лази по канавки и съмнения. лази зад пердетата на скръстените ни стремежи. лази и се изкачва. чак до последния етаж на шестоъгълната ни кооперация. в която живеем, аз, ти и целият свят. маймунки на клони. прескачаме се като малки пиленца и чертаем схеми върху просото, което някой от горе - пръска по пода. на воля. крила на бройлерите растат ли? 

да бягам през глава като патка на паша. като патка подгонила куче. или наобратно. гонена от кучето? или да изляза от зоологическата ни квартира и да гледам слънцето, докато се сетя, че всъщност съм от човешки произход.

като река в река

ще спя и ще мълча. и ще проглеждам през други нечии очи. ще се затварям и разтварям. ще погребвам - бавно, машинално - останките от буквите си. и ще се мразя и ще се обичам. ще падам и ще се изправям и за минута дори няма да се обръщам. назад, за да видя, евентуално какво е можело да стане. шушулките от неовеществените думи висят на верандата ми. вятърът ги развява като влажно пране - безразличен и отегчен, носи листа и кал. носи бури, които вдигат къщичката ми, но не я отнасят в канзас, а накрая на реката ми. където тя се влива, обратно в себе си.

крем-карамелени тела

може би е фетиш към разрушението?

неозаглавени текстове. 

взривове тиктакат на прага. 

подаваме си нещо горещо, всеки иска да го хване, но от него остават белези по непокритите ръце. в кой ще гръмне тенджерата под налягане?

чистя и чистя, но остават мокри петна, с цвета на кръвта ти. хубави са. живописни.

няма red flags или нямам очи да ги видя? сляпа нощна пеперуда, летяща към лампата, която неизбежно ще опърли крилцата.

неадекватност, дни на разсипване, дни на разливане из заледените софийски улици. нощни крем-карамелени тела. потъващи бавно едно в друго, със залепнали устни от мълчание. и всичко е, както е било измислено в главите ни. 

а през деня вървеж, заради страх от застопоряване, от склещване. но физическото движение не помага, когато сърцето е заседнало някъде в средата, между етажите, като стар асансьор, в който се вози заедно с раздрънканите ми кости. 

спокойна и тиха съм, точно като пред буря, от осъзнаването на възможните загуби, застанала отново, какво клише, на ръба на собствените си налудни проекции. поне знам, че има кой да изнесе трупа ми, на раменете си. както всеки път. тези, които живеят със сълзите и радостите ми. а аз живея с техните. и всичко е отново точно напаснато, а ние сме цели, колкото и да се разпадаме в мълчанията си ... but either way i've got to wake up to face another day...

изнасилване на плейлиста ми, пореден ден. слънцето е блеснало, но стените ми не го пропускат. взирам се в стаята и виждам промъкнал се лъч. усмихвам му се, а той си тръгва.

аnd another one bites the dust
oh why can I not conquer love?
and I might have thought that we were one
wanted to fight this war without weapons

но любовта не може да се завладее, пребори или измами. битката на сърцата е когато не са заедно. егото отстъпва. създава пространство. и тя се врязва в живота, разбутва го нежно, а ако не й направиш място - продължава по пътя си. и решетките на необявеното щастие си остават. клетките в главите ни, запоени от здравия калай на миналото. триони са необходими за тях. но не и оръжия срещу другия. нежност и въздух е любовта. и пак тя е задуха в прегръдките. които се отпускат, защото тялото има и други функции. да спи и да се храни, примерно. понякога забравя. за дълго. отстъпва място и желанието за живот. заменя се с нещо по-голямо. което не се съпротивлява, дори когато знае, че го чака тъмна язва зад ъгъла. заради нея... ще изядем всички лайна, ще се освободим от призраците под леглото. и ще си направим обвивки, по-сигурни от пашкул. обвивки зад които прониква само светлината. твоята.

при цялата ненужност на думите, защото ти чуваш всяка моя мисъл отразена в съзнанията ни по начин, за който не съм и предполагала, че съществува. и при все има нужда от още, от обяснения, от уверения. защо? защо толкова те е страх? защо не можеш да преглътнеш болежките си, да се спуснеш, защо се страхуваш от загубата, от истината? 

играем на "с любовта шега не бива". така започна всичко. след едно представление. чашата ми с вино, неусетните ми признания. глупаво е да казваш на непознат човек, че си влюбен в него. не знаеш защо, не искаш и да питаш... но го направих. позволих си немислимото. и следват дълги мъчителни дни, в които се омотаваме сами в мрежите на чувствата, в идеята залегнала в главите ни за другия. постепенно те доближавам, достигам бреговете на дълбоката ти река и усещам аромата на кожата ти, все още от разстояние. и всичко секва. в твоя страх и колебливост, в затворената ти черупка. мразя да ме държат на ръка разстояние, а ти го правиш и то точно сега. спасявам се в други ръце, в други очи. после се мразя зловещо. не мога да продължа напред, не мога да се изправя. тялото ми танцува и се усмихва на всички хора, които искат да потъват в него, а сърцето ми лежи на пода в банята. не мога, не искам. правиш ме космична - повече от колкото някога съм била. а страхът ме смазва. всяка фибра, всяка част от мен потъва в блатисти води. казваш, че си ме изгубил. аз и сама се изгубвам, сред нещастните си съмнения, сред клатенето на вселените ми, преминавам през урагани, земетресения, видими за никого, освен за теб. но ти си стискаш очите и не искаш да проумееш, че това съм аз. просто е. аз съм! оставяш врати помежду ни, открехнати, а аз имам нужда да ги треснеш силно, да ги затвориш или да ги разтвориш широко. истината е, че искам да извикам на целия свят, че това си ти, че това съм аз, че сме се срещнали и това е... чудо. неповторимо и незнайно, никоганеслучвало се до сега. знаеш всичко, от ясно по-ясно ти е... и пак мълчиш и се правиш, че не съществува. 

да го оставим така, да изтлее през времето? да се уравновесим, да заровим тези чувства някъде дълбоко, да ги скрием от себе си, в някой прашен шкаф, където ще забравим за съществуването им. добре. лесно е. мога го. не е като да не съм го правила преди. не се страхувам от това. аз съм вятър и лесно ми минава. седмица, месец и отново ще намеря старото си аз, това, което не заспива и не се събужда с мисълта за теб. но кажи ми... ще бъде ли честно това? спрямо всичко... и кажи ми... ще можеш ли да заспиваш с чиста съвест, с идеята, че всичко си направил, че си опитал? или ще се уповаваш на една неосъществена мечта - кристална и непокътната, да...но неистинска. защото никога няма да разберем какво е можело да стане, ако не му дадем шанс. имай ме първо. преди да ме загубиш. или не.

има вечери наситени със светещите сенки от миналото. насищам ги през ноти и усещания. презокеански глас в телефона ме кара да чувствам, че разстоянията отново са без значение. и годините. изтичащи, тиктакащи, неумолими. косата ти е посребрена, а племенниците ти растат като гъби. а аз съм все същата, все така седя в спомените ти на онази червена стълба, където пушехме вечер и карахме съседите ни да викат полиция. дълго търсим любовта, дълго се самоизмъчваме, минават груби хора през телата и сърцата ни, но ето, че има поне няколко истини, които да пазим на дъното на изветрелите си души. теб те има. жив си, дишаш. на половин кълбо разстояние от мен, се прибираш от работа, докато аз се гуша в завивките си. оставяш ме със светло чувство, с една идея за безвремие. и стига ми да зная, че си добре, за да мога да се усмихвам.

следват часове с дим и изпънати неравности на дъното. въпроси, отговори... до кога ще бъдем тези извратени същества, които не могат да избягат от себе си?  а всичко е от лесно по-лесно, учим се на простота, учим се да дишаме с нови дробове. и не спираме да бягаме. към пропасти или върхове. към себе си, към другите. движим се в такт със собствения си саундтрак и магията е полепнала в атомите ни. но не остава нищо друго у мен, освен вярата в собствените ми сили, все по-могъща, надига се и помита безпаметно всяка човешка несигурност.

 на един смахнат човек, но смахнат по своему

перата ни - подострени и счупени. сила на волята, сила на думите. слабост в сътресенията, търсене за грешки. гледам смирено тъмните му очи и си позволявам да не сведа моите. режат като нож за хартия - тъпо и оставящо белези. но не ме е страх от теб, вече не. веднъж те сънувам намръщен, веднъж смеещ се. наяве си същия, както предсказан от сънищата. 

и знам, че дълго, дори след смъртта ти, ще си спомням за теб и за тези дни. в които те мразех или пък те обичах. в които не те разбирах, а после виждах, че си просто човек. в които чувах другите да говорят гадни неща зад гърба ти, а вътрешно знаех, че те не са истина. дни, в които си вярвал или си бил разочарован. дните, които ме направиха отново малко дете, гледащо със смут и пламнали бузи. дните, в които падах и ставах, но за първи път знаех какво искам.  дните, в които се прибирах разревана и със смачкан фасон. 

когато се влюбвах или се смеех. 

работех или немеех. 

дни на щастие, дни на сълзи. 

дни на надежди, дни на отчаяние. 

най-хубавите ми дни. в живота, изобщо. 

сега.

гърмяно куче не се допира до човешка длан
но явно ти си имал нещо повече от хляб у шепите си

въртим се около оста си
и около електрини/едипови комплекси

учим се да сме бързи
като метеори летящи срещу планети

светим диодно и отразено
мотаем се през зимата на недоволството си

с коженото си палто се возя без билет. модерна принцеса-клошар, затиснатa от обстоятелствата. но приятелите ми... без тях съм мъртва. 

истинските клошари на халите идват да си поговорим, усещат в мен безпределната ми безразличност към класите и кастите. смея се с тях, а в мозъка ми стържат бръснарски ножчета. опирам се на невидими стени и се мятам като нещо достигащо сушата. градът ме поглъща и изплюва, а пътят към дома е забравен. 

оставам бездомна, без четка за зъби, но с погребани илюзии.

какво да кажа... мълчанието е залегнало в думите ми още от преди да се родят. непредвидено и очаквано, същевременно. силна съм, когато стоя права и духа вятър насреща ми. не зная от какво са направени атомите ми, но са непогрешими воини, каквото и да съдържат. оцелявам навсякъде и дори, преди да падна вече мисля как се изправям. това ме уморява. понякога. но нищо. и този ден ще мине, след него друг. и ще остане само горчилката в ъгълчетата. на устните. но никой няма да я забелязва. 

летяща. вселена. сама. са думите, които се повтарят често тук. летяща сама през вселените. харесва ми. а колко енергия влагам, за да променя този семпъл факт. но няма нужда. нуждата е сляпа. блуждае.

сред цялата светлина, сред полетите и пропаданията, сред очите ти с неопределим цвят, сред моите на места сини, на места зелени, на места разплакани, на места смеещи се... и сред  всички останали... сред ръцете и думите, които ме притискат, затискат клепачите ми... вървят след мен или бързат на крачка отпред. сред измъркванията и измрънкванията, сред сетивността, така я определяш, сред страховете ми, сред кошмарите, сред сънищата, в които се държим за ръце... или не... сред всичко там, на дъното като безчувствен и циничен труп... лежи едно съмнение. дали е плод на болно съзнание, дали е омерзеност и мълчание, но постоянно на едно скапано шизофренично стъпало, на което всичко има смисъл и не! - нищо няма смисъл! 

и онази цветна и светла лиломисъл, сега се опитва сама да се опръска в кафяво... а денят придобива съвсем друг цвят. 

и нито една вещица няма да може да ми каже правилно ли е това или не, а аз сама ще се изям в мълчанието и в суетата си, която ме затиска с потното си, грубо... тяло.