има вечери наситени със светещите сенки от миналото. насищам ги през ноти и усещания. презокеански глас в телефона ме кара да чувствам, че разстоянията отново са без значение. и годините. изтичащи, тиктакащи, неумолими. косата ти е посребрена, а племенниците ти растат като гъби. а аз съм все същата, все така седя в спомените ти на онази червена стълба, където пушехме вечер и карахме съседите ни да викат полиция. дълго търсим любовта, дълго се самоизмъчваме, минават груби хора през телата и сърцата ни, но ето, че има поне няколко истини, които да пазим на дъното на изветрелите си души. теб те има. жив си, дишаш. на половин кълбо разстояние от мен, се прибираш от работа, докато аз се гуша в завивките си. оставяш ме със светло чувство, с една идея за безвремие. и стига ми да зная, че си добре, за да мога да се усмихвам.

следват часове с дим и изпънати неравности на дъното. въпроси, отговори... до кога ще бъдем тези извратени същества, които не могат да избягат от себе си?  а всичко е от лесно по-лесно, учим се на простота, учим се да дишаме с нови дробове. и не спираме да бягаме. към пропасти или върхове. към себе си, към другите. движим се в такт със собствения си саундтрак и магията е полепнала в атомите ни. но не остава нищо друго у мен, освен вярата в собствените ми сили, все по-могъща, надига се и помита безпаметно всяка човешка несигурност.