тези дни това си мисля

дочупвам недочупеното
сънувам клетки и живот
нефритено с оранжево колие
което се къса и разпиляват се по пода
малки топченца
събирам ги в шепи
и си казвам
защо все се късат тези

със събуждането
загърбвам страховете за пореден път
търся прошки на дъното си
за да мога да продължа да живея
без да треперя като мишка в долап

бурите нахлуват и под навеса
разтуптяват и изграждат същността
не ми трябва дъждобран
за да се гмуркам в сърцето им
а само смелост, чиста и кристална
затворена на дъното
на шкафа
издърпвам я за косите
и тръгвам
все по-навътре, по-дълбоко
мокри са костите ми
от вятъра
но
неискамдамеестрах
неискамдамеестрах
никога повече...
никога

помниш ли онова момиче с черните коси
и тънката очна линия
така си вярваше, че е оставила страха
но той не я беше оставил
помня гласът й
белите изтънчени пръсти
които зървах докато заспивах
шумоленето от герданите
отблясъка на пръстените
и  несломимата същност

сърцевината
тя е важна и истинска

докато пътуваш през световете
отваряш, затваряш клепки
страхът те носи на крилата си
и всемирно се приютяваш
за пореден път
вселената прегръща малкото
ти тяло в топлата си утроба
те загръща
и ти обещава, че вечно ще те обича
повече от майка
повече от всичко

къде

къде отекват стъпките ми по кратките улици, по безкрайните булеварди.къде погледът ми е зареян над покривите на старите изящни сгради, през жълтите павета, съществуващи единствено тук. къде са мои парковете и безистените, малките кафенета с масички на тротоара, гълъбите и пейките край църквите, усмивките на старите познати, които срещам през няколко години. повечето обитатели тук са ми съученици. познавам всички просяци и всички бабки, които продават здравец или лапад по ъглите. познавам и твоето лице през тълпата. вървиш към срещата ни, тихо зървам обувките ти, сърцето ми подскача.

просто и безпричинно

понякога ти пращам стари стихове
отминали, забравени моменти,
чета ги и успявам да доловя
съвсем леко и прозрачно усещането за
изражението ти
на другия край на града
докато се взираш в буквите, точките, запетаите
триеточията
и безкрайните копнежи
изпълзяли
изпод писалката ми

но теб те няма
и никога не те е имало
изпълваш книгите ми недописани
с тавтология
защото всичко е еднакво
и губи смисъла порядъчно

понякога така те липсвам
просто и безпричинно
така, че дори не искам да те виждам
не са ръцете тези, които ми липсват
не е свързано изобщо с теб
просто ми липсват топлите вечери, нощи...
и усещането за първата целувка на терасата
и усещането за вечност, за изгубеност,
за неосъщественост, която погубва усмивките,
така безпардонно.

фалшив герой

всичкото е там, в тази песен, в неговия глас, всичко ми казва наведнъж... подсеща и умилява и стъпките ми по пясъка... естествено морето под мен... и това, че сме мислили някога, че няма да свърши празника и най-вече това какъв оставаш ти... както започнало, така и ще свърши или никога няма да свърши... събира цялата меланхолия на света, която те откъсва от всичко живо и реално, една необяснима тъга, ето я сълзата се спуска по наклонения път на бузата ми и твърде късно е за друго... само гласът на тодор колев винаги ще се смее от спомените на детството ми и ще ми напомня, че дори фалшивите герои са там - загнездени в депата дълбоките, на сърцата ни.

статистика

удобното често ме притеснява
защото все по-удобно взе да ми става
в прегръдката, в компанията
или дори, когато не сме заедно
нямам тази нужда, да изсъхва лепилото
по сплетените пръсти
но оставаш там някъде
архивиран файл
независимо дали влизаш в статистиката
на бившите
оставаш или тръгваш
ти вече си влязъл
прекрачиш ли прага веднъж
няма връщане назад
но няма и значение дали
ще присъстваш в бъдещето
или в миналото
сега те има в настоящето
а само то съществува
останалото е илюзия

точка

поставяш точката накрая
омръзна ми да предсказвам ходовете ти
да правиш всичко, което пожелая
на секундата
или с леко забавяне от няколко часа
знам, че ако истински те бях искала
щях да те имам по същия еспресо начин
на дъното на чашата ти
поставям устните си
но не те допивам
от доста време те пазя за после
усещам, предвкусвам
ако не се случи?
няма нищо
не трябва значи
никога не съм те имала и никога няма да те имам
това го знаем
и двамата
но то важи и за мен
не мога докрай да се потопя у теб
да се приютя
така както се приютявам другаде
знам, че чаршафите ти миришат мистично
на басейн, на баня, на топло, на смърт
вкуса ти солен и притиснат в слепоочията ми
не ги забравям
няма как
с какво го направи така
как успя
да ме усмириш
и да ме накараш да те искам вечно

бръшлян

спокойно, забравила съм те напълно
и изцяло съм ти простила прегрешенията
как иначе щях да мога да продължа напред
как щях да успея да обичам него
ако позволявах черната сянка
да се стеле над главата ми
как можех да посея в душата му
усещането за мен и моите ръце
ако помнех кошмарите
ако живеех със спомените
от онези дни
как щях да му се отдавам
истински и постоянно
как щях да го прегръщам нощем
с целия си копнеж и сила
мислиш ли, че семената, които пося твърде отдавна
у мен
са поникнали чак сега
едва ли
изгниха още с дъждовете на минала пролет
а сега ръцете му сеят нови, които покълват на мига
а растенията от тях са все така увивни
бръшляни са ръцете му,
предпазват ме
и се увиват около шията, лицето тялото,
правят косата ми по-гъста,
а усмивките ми все по-разтеглени
няма и помен от твоите бурени
и няма да има

безпардонно остаряваме всички.
най-вече поетесите
които се вълнуват предимно от себе си
стихът им е бял и някак впечатлителен
подражаващ на светските герои
тук ще откриеш елин, там виргиния, ето го калин
пръска се по шевовете работата ти от влиянията на твоето време
подражавай на себе си
и пиши по-често за другите
защото остаряваме
и то не бавно
ден след ден...
нижат се буквите
писането е живот, знам го добре
да дишаш с изречения, словосъчетания,
да никнат в главицата ти нови странни думи
само твои
е зараза
пристрастеност
до припадък
и до омерзение
но непостижимо е дори за мен
да те обичам повече
и да те пиша по-малко
защото колкото повече те пиша
в знаци те обличам
повече те и обичам