на паветата пред входа, раковска, славейков, покойника. отъпквали сме с обувките си маршрути еднакви или различни. разминавали сме тела като малки нощни гари, които експресният влак подминава. докосвали сме ръце, устни, колена.  потъвала съм в прашните ти незалязли зеници. 

на същите места. видях те сам. мълчалив, студен, изгубен, тъжен. видях те на стъпалата, само крайчеца на якето ти. видях те в гръб да се отдалечаваш от мен. видя ме отдалеч, с карирана риза, пуша цигара и те няма в душата ми. видях те с нея. сливахте си очите и смеховете. тичах към изхода и не го намирах. бягах по стълбите и не чувах звъна на телефон в главата си. слънцето огряваше тротоарите, а звездите покривите и никой не каза и дума за нас. като всичко и то има нужда от шанс - онова малко нещо, наречено "нас." 

шансът се забави. не дойде и после всичко премина като токов удар, като последна дума в монолог, като чаша на нова година, забравена на прозореца, докато си пушил последната цигара преди да излезеш. и пръстите ми станаха на вятърни мелници, а твоите - течения, с които не спирахме да се препъваме. малки нощни страхове и желания, отправени към възглавницата ти. пия и не ме хваща. пия и се разпадам като счупената ваза, която трудно се лепи. боли.

но отминава. ден, седмица, година. всичко е жълто като прегорял вестник от слънцето. жълтее последната му страница, непрочетена.

изток запад север юг

в града
между тесни редове се губя
и стопявам
като последна захар
на дъното на чаша чай.
вървя и раменете ми сочат
световните посоки,
менят се, въртят,
за да се срещнат
с някой ветропоказател,
който ще забрави посоките си
и всичко ще се срине...
за момент.

Monday mood

понеделникът блъска по вратата на терасата, иска да влезе и да ми отнесе завивките. понякога имам лукса да не му отварям. понякога - не. понякога трябва да стана и да се срещам с хора, които не харесвам, да работя, да мръзна, да се движа между съществата, да се уверявам, че аз съществувам.  

отвсякъде профучават малки частички, спомени, блъсват ме, продължават. зимата е като камък на шия, когато балансът по сметката е небалансиран. но при стрес диафрагмата се отпуска еднакво добре със смях и сълзи. днес избирам да се смея. наужким, насила или с пълно гърло, ще се смея, докато прозорците затрещят и се спукат. ще се смея, докато камъкът на шията ми се отчупи и припадне. ще се смея с теб, с тях, за нас, на себе си, ще се смея. смехът е здраве. 

слушам една и съща песен, а после отивам да я повърна някъде.  дали, ако грозен си и думите ти с времето стават грозни, мисля си. но грозен вътрешно, защото външно просто няма как да погрознееш толкова.

Ти, Господи

не ти ли писах коментар,
не се ли рових в плътта ти
до умозрително прогниване
на клетките
не спирах ли да дишам при вида ти,
а днес неуталожени препятствия
взимат връх
или вземат
но двете били еднакво правилни
а после мисля, мисля, мисля
за смъртта
и за всичко, което можеше
да се случи, ако нея я нямаше
и за всичко, което се случи,
когато Ти беше тук.
и за онзи миг, кристален, ясен, звук,
в който тихо падам, строполявам се,
колената ми разкървавени, а очите пълни,
гледам хората, които не се спират,
или пък ми подвикват,
или просто не забелязват,
че паднах, станах, продължих,
че асфалтът е топъл и мокър,
че всичко е безсмислено
и няма верни пътища.
освен любов, тиха, пареща,
под лъжичката.
любов, която кротко ти мълчи.
не накърнява егото, не иска прошка,
любов насипна, любов на бройка,
любов, каквато само ТОЙ умее.
Господи.

на мечо

защо господ се отнесе толкова студено с мен? защо реши да ми отнеме най-скъпото? но казвам си, за да се утеша - "можеше и да е по-зле". а можеше ли, наистина? да. винаги може да е по-зле. повярвайте ми.

повечето хора са егоисти, неспособни на емпатия. мъката преминава през тях като вятър. не чуват нищо, освен собствените си мисли. простотията ги е направила празни, слепи и глухи за света около тях. смъртта от друга страна е безразлична и мигновена. оставя дупка след себе си. дупка, която бавно пълня със сълзи, ден след ден. и сякаш някой ме е напуснал или съм овдовяла. но знам, че виновни няма.

вчера заспивах с мустаченото му лице, гушкащо се, меко като нищо на света, а днес няма нищо от него. само белите му косми седят навсякъде по дрехите ми и ме съсипват. и на когото и да обясня, че детето ми го няма, никой не иска да ме чуе, пазят се от мъката като от чума. случайно да не се заразят с нея.  очи като дупки и устни разтягащи се в звуци, които нямат стойност.  но тези, които умеят да обичат са тук. има ги. с кратките съобщения, малки думи, които са всичко, в момент като този.

вечер заспивам с мисълта за розовите му лапки, които до скоро се простираха върху леглото. не съжалявам за нищо. нито миг, нито ден, бяхме заедно до последно и тези осем години бяха благословени от присъствието на котешкия ми ангел. даде ми всичко, на което беше способен, че дори и повече.  никога не поиска нищо, освен целувка. никога не ме обвини, не ме нарани, не помисли за себе си. винаги тук. чака ме. мекото котешко съзнание, което бдеше над съня ми.

всеки ден ще те търся и никога няма да се откажа да те намирам. и вярвам, че някога пак ще сме заедно. знам, че ще ме търсиш през вселените, няма да ме забравиш, където и да си. защото ти си моето сърце, препълнено до последно. ти беше надежда и дом, мека защита. ти, мое малко коте,  в което живееше мъдро звездно същество. има хиляди котки, които изглеждат като теб. но ти си единствен. вътре в пухеното кожухче, биеше малкото ти сърчице, биещо с ритъма на моето сърце.  ти, с твоите човешки очи и настроения. ти, с малкото си сериозно изражение, сякаш крепиш вселената на малката си космата главичка. ти, малък ангел, който изяде всички катерички в двора. накрая теб те изядоха и кръговратът се затвори. но това беше само земната ти обвивка. а другото никой не може да ми го вземе. то ще живее в мен, докато дишам.

ти беше мечокът-принц, който ме отвежда в далечни приказни земи, на гъба си. ти беше "малкото бяло коте" от детските ми мечти. ти беше летящо създание от "приказка без край". ти беше моят дракон и вълшебносъщество,  с което свързвахме опашките и мислите си и летяхме към залеза. ти беше космически, невероятен и неповторим, майка ти беше еднорог, а баща ти ангел. времето ни изтече. до следващия път. обичам те, не ме забравяй и знай, че аз винаги ще те чакам и търся.

драматургия

като разрушени атоми се притегляме един към друг, за да се срещнем по средата на черната дупка в главите ни. тя поглъща света, поглъща телата ни, мислите и емоциите. заступорява някъде в началото на началата. и приклещва с мокри пръсти малките ни мозъци. никога не достигнали се и никога не прозрели краткия миг, в който можехме... или пък не....
затруднено дишане, комплекси, ден след ден... и ето, животът е все по-различен. искам да ти кажа нещо, но не зная дори какво. не зная какво искам от теб. повече от нищо е.  празен звук, съдържащ мътни спомени, неудовлетворени мисли, колебая се дали са били истина... но истината е несигурно понятие, което блъска рациото до степен на измислица.
твърде раними, твърде слаби, твърде заслепени сме. и утрото е толкова далеч, когато сме на ръба на нощта. животът не е фабулната метафора на вчерашните ни творби. в живота рядко има учител, а инициацията е забравена до следващия ден, когато започваш нов сюжет. и в него персонажите са други. и все по-измислени и все по-нереални. и ти се сливаш с тях, докато се питаш кой теб те е написал и в чие великанско въображение живееш.

На Х.П.

вървях по пътеката между дърветата. от двете ми страни камъни, огромни, заровени до половината, те приличат на същества от друго време. само каменните им коруби се подават, те сякаш спят и ей сега ще станат, ще изтръскат гърбове от пръстта и ще тръгнат след мен. но не стават. продължават да стоят неподвижни, аз ги наблюдавам с крайчеца на окото си. кучето се шмугва между дърветата и леко ме докосва с опашката си. тича. вървя бавно, съвсем бавно... а боровете ми се покланят. поздравявам ги като повдигам поглед към върховете им, но от слънцето очите ми се насълзяват, гледам в краката си, за да не падна.

градът е груб хирург, ръждясалия му скалпел ни разделя през нощта, през деня... вървим притиснати един до друг и сякаш няма други хора на улицата, освен нас. ние сме същества изродени от собствените си мисли и желания. сънуваме копнежите си, а денем живеем заблудите си.

стигам до онази долчинка, където реката се смесва с пътеката, а един бор лежи между тях, проснат като мъртвец на тротоар. тихо е. няма звук. и се спирам... поглеждам те, а ти ме хващаш за ръката и прошепваш в ухото ми нещо неразбираемо. дори стъпките на мравките биха се чули в този момент, ако изобщо издаваха звук. чуваме плясък на криле и огромна птица преминава близо до нас, измъква се от сенките и се скрива в облаците. гората отново оживява. ние се гледаме, очи пълни с мечти и устните ни се притискат в сумрака. между мъховете сливаме дъха си и е някак топло... като в сън.

пресякох булеварда на пешеходната пътека, защото мразя да чакам на светофара. край мен профуча такси, което нагази в огромна локва, която се вдигна като стена покрай тялото ми, но не ме достигна. разби се в краката ми като морска вълна и само една-единствена капчица ме пръсна по бузата. не я избърсах, докато не се прибрах вкъщи. погледнах се в огледалото и видях, че тя е още там - малка и свита капка вода, смесена с кал от мръсните обувки на минувачите, с прах, със страх да не ни отнесе нещо, докато пресичаме на пешеходната пътека. страх, да не умрем преди да сме успели да се приберем, преди да сме изпили кафето си, преди да сме изяли вечерята си, преди да изпушим последния фас от кутията, преди да се разкъсаме в чаршафи, лъжи и обещания... страх, че ще останем забравени, никому известни, неуспели да напишем буквите си, които не са разплакали никого. и тази капка на бузата е сякаш сълза на някого, който е чел нещо мое и е плакал над редовете ми. плакал е и се е бърсал с ръкава си, но се е заплеснал и е забравил последната капка. смесена със сол от океаните, с пръст от земята и с костите на погребаните. онези, които вероятно са пресичали улицата и някъде на прашно и тъмно място... лежат и техните недописани хартии.

гората е тъмна през лятото и светла през зимата. есента и пролетта е като в килер, дрешник на младо момиче, където държи обувките и палтата си. мирис на кожа, тъкан и червило. забравените миризми на младостта. гората ги пази в себе си. тя не притежава, не задържа никого. не иска да знае от къде си дошъл и къде отиваш. тя е безразлична към сълзите ти, но умее да утешава с тишина. тя е светът, който никога няма да имаме. свят, зазидан зад стените на оправданията. свят, разлистен и откровен. свят, който не се отегчава и не изисква нищо.