времето най-сетне е хубаво, а аз съм замряла в собствената си кожа. непоносимо настроение. непоносимо за мен, непоносимо за другите. искам да изляза и искам да остана. искам да те видя и искам да те напусна. искам да се прибера вкъщи и искам да остана тук, в леглото ти, докато те видя на вратата. искам да ти родя деца и да се оженя за теб и искам завинаги да те забравя. искам да те обичам до последно и искам да те смачкам с върха на обувката си. искам да сляза до магазина и да си купя цигари и искам да ги откажа. искам да сготвя нещо, за да има какво да вечеряш и искам да изхвърля хладилника през терасата. искам да спя и искам да съм някъде навън до късно. 

но най-вече искам да потъвам в съня ти, да извирам през устните ти, да се събуждам в косата ти и да се заравям в диханията ти. и искам всяка нощ да ме прегръщаш така, както вчера. 

а после отново искам да си тръгна. и стъпките ми те напускат, заглъхват и забравят пътя към дома ти.

казвали са ми,
че искат да остареят с мен,
че аз съм тяхната душа-половина,
че цял живот са ме чакали,
че искат да гледат лицето ми,
сутрин на възглавницата,
докато съвсем се сбръчка.

казвали са ми, че съм красива, умна, неповторима,
че ако си тръгна ще свърши светът,
защото
в очите ми плуват образите на бъдещите им деца.

казвали са ми, че светът е празно място без гласа ми,
косата ми,
устните,
смеховете под възглавницата
и виковете на прага
 "ще се омъжиш ли за мен"
 "остани"
 "махни се"

"обичам те, мразя те, искам те, няма те, липсваш ми, обожавам те..."

всички думи, които могат да се кажат на жена, вече са ми казани.
ушите ми са продънени от обичам те
с цвят на прегорели глухарчета.

сега слушам моите думи. слушам гласа си. отвътре.
какво аз искам, какво аз обичам, с кого аз искам да остарявам
и на кого искам да прилича детето ми.

и се "притискаме в мрака - щастливи деца"
и не можем да повярваме
кога се случи и как...
ти.

спрежения

страхотна е жена ти,
мъжът ми е прекрасен.
с годините вървим към цвят и хубост.
крадем очите си по снимки.

обичам те.
обичаш я.
обичам го.
обича ме.
обича те.
обичаш ме.

щастливи сме.
това е всичко.

вселената ми снася думи. била съм някога в бяла стая, с измазани стени, сама, само с близкото ми тяло, толкова близко,  че станало мое.  стените огледално отразяваха виковете ми. не помнех къде свършваш ти и къде започвам аз. дълго си белил кожата ми - парче по парче, докато не остане само вътрешността, обвивките падат като листа на зелена салата. обелвахме душите, любимо беше да стоим голи с часове, голи само по кожа и кости и сърца. и чрез гласа ти, през очите ти се вливах в тялото ти. и се губех във вселената на сърцето ти.

извор на стихове от несбъднатото, извор на муза от някогашната болка и от спомените. от нищото излитат, озъбват ми се думи, премятат се като клоуни на сцена, тържествуват и се вплитат в телата ни - обгорени от паренето, забравили форма и цвят, нетленни, просещи милост. когато те няма страдам със силата на думите си и моля за прошка съвестта си, с ръце зад гърба и крака на колене. когато те има си преходен като дъжд по скулите, стичаш се и ме погребваш в някоя вада... толкова дни на насилие, толкова грубости, толкова нежности, а сега панаири, цветни и светещи, пробягват очертанията ти в съня ми, пробягват изкуствените ти ръце по гърба ми и си повече мъртъв, отколкото жив и си само спукано корито, в което поставям нотите си, до следващия край, до следващия нож, който ще забиеш в гърба ми. измолвам кръв от вените си, за да продължа да циркулирам, до следващото вливане на течност. някой зъл ми диктува строфи и искам да впия зъби в отиващите си мигове. безкрайно мъртви сме, шушулки, които имат нужда от чужда светлина, за да живеят. човеци със сърца, туптящи срещу утрото, посипващи главите си с невъзможности, пропиляващи дните си в очакване на влак, който е дерайлирал. и се губим като останки, като спукани балони, разпилени сред хилядите мозъци, пръснати по паважа на нашия груб град, който някога се опита да ни приюти в розовата прегръдка на зимната си смърт.

минути

далечен, стопи се като лодка на хоризонта. няма те. никъде. там някъде, със силата на истината, докато живееш, завладяваш вселената. на сантиметри от мен, а всъщност на друга планета. и никога е силната дума, безкрайна, без да се интересува от никога не казвай никога. сякаш са минали векове, а всъщност са само минути.

и само с теб ще вървя, 
през мъгли като сън в който вече съм аз... 
ще изгоря, невидимо, във вечността...

сутрин се къпя в зениците ти, топли и сънени, събличат обвивките ми, катерят се по раменете. вечер се затварям в дишането ти, в заспиването и помръдването на сънуващото тяло. обличам усмивката ти и ходя с нея по улицата. нося я  като шал, като дреха, обгръща ме и ме пази от ветровете на града. носиш ми въздух, топлиш съществото ми, обграждаш ме, заробваш ме, караш ме да плача и да се смея, събуждаш живот в клетките ми. потъвам докрай в думите ти и се давя във ветровете на точките в очите ти.