нас

знам, че не е толкова лесно
и е страшно
и е глупаво
някак налудно...
безотговорно?


но все пак
и то като всичко
на този свят
има нужда от шанс
онова мъничко нещо
наречено
нас.

а на ухото ми
виси
ключът
колко удобно, нали?

загубено парче от пъзел
безсмислици
равнина
протяжност

търся хълм,
че да виждам от високо
не помага
катеря се
до ръба на сърцето

и се спирам
на средата на пътя
защото
въздух не достига

дни наред изригвам вулканично и не спирам с кълването си по клавишите. хубавото на влюбването е, че те засипва с муза, че направо те залива и нямаш време да запишеш всичко от водопадите, които шумят в главата ти.

днес е петък и от умората ли или въобще от всичко съм смазана до степен на затъмнение.  нещо ме яде, ей там вътре в дъното на малкото ми тяло. и понеже днес видях, че явно думата "сама" е най-повтаряната тук. а, да и "вселена" и разни други възвишени неща... но няма значение, сама съм, колко учудващо и няма как, освен да си го излея. отново. тук. 

след всичко, което избълвах в последните месеци, за щастието и нещастието, за чакането, за знанието, за съзнанието за самосъзнанието... днес се е настанил в стомаха ми отново старият ми приятел - страхът. честито. впрочем днес разбрах, че в първия си роман димитър димов повтаря около 90 пъти думата съзнание - не е лошо да се знае, въпреки, че тази лекция ми подейства като чук, поради чисто егоистични причини, които вероятно никой не е в състояние да разбере... но! да се върнем на страха и на лайняното ми самочувствие, че съм го погребала, че няма какво да губя, че видите ли всичко съм надживяла и всичко съм надмогнала, ама аз себе си съм надмогнала, та камо ли ВАС. изпадам в автонихилистично състояние и искам да се самоизям, защото виждам как методично си се лъжа и си угоднича сама на себе си. никой не ме е лъгал, никога. аз сама си се залъгвам и най-смешното е, че винаги с една и съща лъжа. опашата като маймунка. днес съм няколко стъпала по-напред, виждам уж по-ясно, не съм онова изгубено зайче, но пак си замазвам очите и си казвам поредната мантра за смелост, а всъщност... така съм зацапала пейзажа, че искам да спра времето, защото всеки евентуален "сценарий" (точно тая ли дума?!) ми се вижда плашещ. но... всяко чудо за три дни, единственото, което не си спестявам и е истина е това, че животът, както отдавна ми каза Илия Д. е като зебра - черно, бяло, черно, бяло, а накрая гъз - а после опашка и фиууууу... айде!

стига.

Turn down these voices inside my head
Lay down with me
Tell me no lies

парадоксът на несъществуващите прегръдки е, че могат да ти липсват без изобщо да са били истина. 

завихряне, центрофуга, дните летят, бе ай спрете се малко... на нищо не прилича това отсъствие на мозък. безоблачност, въпреки, че навън са се струпали облаци, надвиснали над главата ми като хора пред химическа тоалетна по време на концерт. имам ли нужда от шамар и някой да ми сложи две тухли в джобовете?

но какво друго мога да загубя... освен онова, което го нямам отдавна, така или иначе.  нямаш нищо -  не могат да те ограбят.  и други размишления от сорта на... последните звезди угаснаха - моля запалете лампите. как я събирам тази дуалистична природа, сама си се чудя. амин.

слива ми се всичко до степен на разливане, до протичане на мозъчни клетки по дюшемето. слива ми се текстът на незнаен, но любим и приказките му, че гледал кротко как  навършва трийсет. сливат ми се песните от плейлиста и отгоре изплува една, която отдавна ми беше пратена и разчленена от слушане, до толкова, че като я чуя да не усещам нищо. 

преливки със снощния вкус на вино в устата ми и разговор, в който потъвам и не съм в тялото си, не съм в стаята, не съм никъде, сляла съм се и чакам да се родя. 

не ми се вярва дори колко безразсъдно глупава умея да бъда и да скачам от върха с главата надолу, като вероятно се мисля за птица, която ще полети. но това е свързано с единствения ми канон - да следвам себе си като месия и да не забравям никога коя съм и какво съм. 

искам да затворя момента в буркан, да го спра, да го препарирам, защото знам колко се разтича после и идват разни незнайни лайна - фактори външни, вътрешни, всякакви, невъзможности, градени с години, вкостенели сърца, его, което мре да разрушава и да не дава възможност за въздух и радост. и сама си се учудвам - кога станах толкова смела и страхлива едновременно? така вярваща в пътищата, в неслучайностите, в хората, в теб, в мен, в остарели истини и наръбени клишета... и цинична, в същото време. рационализирам цинизма си и си давам ясна сметка - той е провокиран, привнесен, не е мой и никога не е бил. чуждо тяло, било тук за чуждата угодия, за това да не съм случайно смешна и неоромантична, да си пукам розовия балон отвреме - навреме, за да не полудея съвсем. в нечии чужди очи. незначителни. колко хиляди пъти чуваха ушите ми, че светът ми не съществува и реалността чака на прага. фак оф. пореден път. този горе обичал смелите. а сърцето ми е винаги младо. умее да се възражда. всеки път.

...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.

Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.

Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?

Времето е мит. Ние сме митологии.

А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.

счупени човешки грънци

намираш ли се в буквите ми?
посипвам ли те с овехтели изречения...
разчлени думите.
надзъртай между тях.
тук всичко е възможно.
нищо не е табу.
всичко е свят и шепа, едновременно.
и свободата е начело на парада.

а така ме е страх да ти кажа...
от както ти казах едно.
мълча и витиеватствам, в това съм добра.
казвам много, не казвам нищо.
понякога вдигам рамене и не знам.
а друг път изстрелвам непоискани, нечакани думи.
после дори не съжалявам истински.

"счупени човешки грънци",
 чувам от сцената днес.


после
не ми се излиза от театъра.
както вчера 
исках в тази неистинност да живея
да се пукат артериите ми от фалшиви кино целувки,
макар, да виждам отстрани и камерата и бума,
макар, да тракат зъби и да болят кости от студ.

там само забравям за собствения си декор.
и за бутафорното си
спряло
сърце.