play it on repeat

съучениците ми побелели

съученичките ми позабременели

дните се нижат

аз съм на стартовото стъпало

в животеца си скромен и 

единственото, което

искам е да спя под звездите

не пораствам, сякаш

но се издължавам

и в лицето

и в душата

не поглеждам през рамо,

както преди,

и все повече хора

хвърлям зад борда,

блъскам ги,

мъчно ми е само 

за тези, чиито сърца неволно

поробих

измъчват ме очите им

през нощите

и се моля

да успея да изкупя

грешките

мечта

пиша, докато гледам как две светулки си светят с половите фенерчета, една в друга. отлагам среща, заради среща с муза. възраждам се и умирам пред клавиатурата.  хубаво ми е.
прилепите долетяха, предшествани от малка катеричка по здрач. още са тук и птиците. кукувицата ми казва нещо. озвучават новелата ми със естествен саундтрак. някой горе ме обича.

...

някой чист и светъл, господи прати ми. уморих се да лекувам. станах черна, станах друга. някой светъл лъч, за мен, както мен изпращаш все при тъмните. да ми бъде стълб и свод, своя светлина да притежава, не да отразява, ами да създава, претворява... моята угаснала, почти.

чист хейт за вас. прясно доставен до дома ви.

 Толкова много нищо напоследък, че запълни всички тъмни ъгли и изпразни белите ми, напукани от стотинки, джобове. Вино и разговор, в който се опитвам да обясня какво усещам.  Изпитвам дупка, пропаст,  течение, което свежда погледа ми и една постоянна зинала самота. Не мога да я оповестя, не мога да разчленя езика си в тези думи и словосъчетания. Не се разбира. Излиза нечленоразделно, не достига, не го чуват, на другия бряг са.  Другост - изпитвам през повечето часове от съществуването си. Другост и страничност, въпреки, че имам навика да съм център и да центрирам. Всички са други, аз съм друга, няма сходство, няма сродство. Все по-самотно, на моменти дори невероятно, излюзорно съществуване, в което крача по централните улици и докато се оглеждам в хорскте грозни и поръбени от мъката лица, се чудя дали съм истинска. Това единство, на вътрешните ми органи, с вселената, не мога да го обясня  на никого. Това не единство на тялото ми с човечеството, на душата ми с енергията, която то произвежда, това също е неизразимо. Сливане с безкрая, всеки ден, от раждането до гроба. Кръст, на човекът роден сред тълпите и умрял заклещен между тях, по-самотен от всякога.

 Мразя ги. Всеки ден, методично ги презирам. Празните им кратуни, разтворените им ръце, в които искат да набутат, в каквато и да е последователност: хляб, картофи, кеефси, ракия, салата, козунак, боза, кисело мляко, сиренье, швепс или стриди, миди, риби, трюфели, паста, каберне, камамбер, суфле, жартиери, фондьотен, червило, био, майка ти скапана... Умрете, бе, не от друго, а от своите тщения, безсмислени прекъсвания и забравени прераждания.  Кухи черупки. Писна ми.

тихо

 нямам какво да кажа за този великден, освен, че съм благодарна за живите ми родители. вкъщи - самота с козунак и перлени яйца от лидъл. роднини и ракия. малко смях с бабчето, дразги с тате, после пак...  и това е. имам чувството, че сега, когато съм сама, всички са по двойки, но знам, че не е така. всъщност всеки прави същото, което аз в момента.  яде, пие и спи. после пак. празник... празен празник. а беше, когато се смазвахме от работа и бленувахме ден спокойствие. и беше мътно, гузно, изтощено, знаеш, че след тези два дни свобода, пак ще те набутат в кафеза. а сега? кафезът е вътре, в сърцата ни, заровен дълбоко и няма да си иде, докато не го предадем на вторични. мътно чувство, мътни очи, отново. човек е така смешен, когато се пристрастява към страданието, към меланхолията. единствено светлото чувство ни отървава от тях и заради това именно скачаме в любовта като подивели. но сега и това не желая, така ме е грабнала апатията, че на всичко казвам "не, сега". просто спокойствие и споделени мигове. това искам. някой да ми дрънка на китара, да сготвя, да сипя, да полеем, да заспим. не искам секс, не искам страсти. искам да е тихо.  тихи залези и тихи изгреви. нагледах се на фойерверки. стига.

утре

 Вървя из улици и някак всичко е събрано като в шепа. И тъга и сладост, леко стиснати в една въздишка, която се отронва от ъглите на устата ми. Рея се в мисли и страници и пак се оглеждам в очите на непознати. Хубаво е, тук, у дома, дори да ти е тъжно, дори да няма никого с теб, пак не си сам. Градът тече във вените.

 И самотата е все по-невъзможна. Когато има сродни под път и над път. Дори да не е в най-истинския смисъл на думата, аз пак така го усещам. Изпълвам се с музика,  пращат ми я шептяща и шумоляща, разлива се, разнася се, има ме, имам я. 

 Свободно и леко ми е, сега. Понякога се сравнявам с любимите ми величия и си казвам, че и на тях не им е било лесно да намерят любов. Трудно е. За широките умове и за разпръснатите енергии. Трудно е, но не невъзможно. И  хубаво е, когато се взираш в идния ден, а той мълчи и те гледа загадъчно. Усмихва се иронично, после те подканя да догониш стъпките му. Доверявам му се, цялата се разпадам в това доверие, което сладко ме облива и надзъртам смело зад ъгъла като дете, което отваря подарък.  Без страх и без задръжки крача към това утре, което ме изпълва и знам, че ще ме приюти в чувството си, независимо дали е черно или бяло. Независимо.

Чета стиховете, белите, на разни блогини и така си мисля все повече, че писателите са егоцентрици. Така вплетени с хилядите си азове, в главата, заровени до дъното на сричките си и не виждат по-далеч от следващата си строфа, дума, буква. Книжни мишки сме ние  и това е жигосано на задниците ни, за цял живот. Нещо, което сам избираш и, в което сам се погребваш. Защото дори, когато не пишеш (а тогава е най-страшно), дори тогава ти пари на задника този белег, издълбан с най-твоите думи. И мисълта, че трябва да седнеш да пишеш и мисълта, че не ти се пише или обратното, че искаш да пишеш и сядаш и пишеш, понякога ожадняваш, но не можеш дори да станеш да си налееш вода, защото ще избяга онова, което го измисли току-що. И двете са еднакво трудни. Все ревем, че нямаме муза, а тя вземе, че се появи, когато най-сме смазани и нямаме сила дори за дишане. Но то е едно и също - дишане и писане.