с очи като мокри камъчета
препускаш из сънищата

с първото слънце, понякога идват и сълзи

нямам нужда от нарциси, нито мъжки, нито женски. не, нямам нужда от любов, в онзи толкова телесен и глупав смисъл. днес имам нужда от приятел. просто е. някого, с когото да си поприказваш. и това е всичко. умората отново ме обвива, но искам да разбия клетката, непоносомо ми стана за един ден време.  

зяпам виртуалния свят днес, а после излизам в истинския, да погаля кучето ми. да, то има по-голяма нужда от любов, от когото и да е друг. седя на слънце и си мечтая да съм разрешила всичките си проблеми, да съм стигнала до там, че да се чудя какъв стол да си купя за стаята... но съм безкрайно далече от този стол или от маса или от нова къща или... но никога нищо не се знае.

онази

кога всичко се омерзи до такава степен, че превърна лириката не в проза, а в плява. до толкова силна и твърда като текст и като усещане... заровила у себе си циничните усмивки на предшестващите трийсет. недостатъчната константа на любовта, времето и изчерпващите се ситуации ме направиха преходна и отрониха голямо парче от сърцето ми, което се разсипа по вятъра като пясък. единствено музиката е тази, която е способна да ме държи на педя над земята и да ме улавя в паяжина от неземни мисли. писането също. то замества онази към която винаги съм се пристрастявала. тя и нейните копнежи, които те разпъват на кръстта, който сам си сковал. сам избираш безпаметните мечтания и садистичната нотка от това да се измъчваш пред пейзажа, който не съдържа този, който ти искаш. гледаш хората, всичките сиви и мрачни и никой с нищо не те пленява. а мислите летят, пълзят към онзи, който е взел сърцето за заложник. залостил го на тъмно и му казал да почака, минаха се дни и месеци от тогава, той пусна сърцето на свобода, но то беше получило синдром. стокхолмски. 

дойде време на излекуването му. свободата е собственият избор, а не това дали някой те държи в клетка. и естествено с тази свобода, дойде и новото заложничество. 

винаги е било така. още от както бях съвсем малка. имах нуждата да се захващам, да се задържам на места, сред хора, близости, стиснати ръце, доближени устни, бузи, тайни и скришни приятелства, малки мигове и случки, които ви отделят от безкрайната вселена с многото същества, духове и вселени. седим на скришно в някое мазе, влажно е и пушим откраднати цигари. тази тайна помежду ни, сякаш ни отделя завинаги от другото. намирала съм твърде често приятел, любовник или съратник дори на дъното на океана от очаквания. онази огромна купа с желания, в която присъства всичко помечтано и помислено. и сякаш господ сам бърка в казана и вади като от лотария две имена с еднакви желания. събира ги и те се гледат дълго, продължително. сбъдват мечтата или я разрушават, до такава степен, че при следващата, дори не искат да участват.

сега, когато пиша този спомен, зимата е полегнала навън и само котешките стъпки отекват по дворовете. толкова тихи, че чак замайват. мисля единствено за онази, която прави дворовете тихи и невнятни. онази, която притиска дробовете до задушаване. вълнение и болка едновременно.  ръцете свързват отделените тела, а миговете нямат памет или давност.

печката на 6, тъмното бунгало, моето затворчество и осъзнаването, че съм избрала тези тежки вериги за нещо толкова дълго като "до живот". и единствено сянка за утеха, без непосилно обезсърчаване и без надежди, че някой ще ме разбере или почувства до дъното на думите ми. щом извират от най-дълбоко, щом ги има... персонажите със собствени животи и мисли, които искат да ми споделят... е , значи не всичко е изгубено. и знам, че има хора, в този момент, които се чувстват по подобен начин... и това е нещото, което ме държи жива. и подострен е моливът ми за нови букви и словосъчетания. дишам с думи и в това единствено няма да се усъмня. никога.

04.01.2013(4)

намирам днес текст написан някъде в едно от хилядите тефтерчета... и виждам, че датата е същата, но от миналата година...  и винаги е някак странно и унесено, когато пообщуваш с миналото аз, от което те делят... някъде към 365 дни...и знам, че нищо не се е променило, онази  вътрешна сила, която ме е тласкала напред... и все пак всичко старо е умряло и е заменено от Ново:

Наливаме се в безпаметност.
Безметежни часове.
Никой не отброява времето.
Нижат се дните безкрайни.
Безпаметни и безтегловни
ми бягат и думите.
Следва тишина и кротко спокойствие.
За какво живеем, за какво сме тук...
За да сме цели, себе си
ние, нашата реалност,
сътворяваме я ден след ден.
Не се плашим лесно.
Ние сме вечни. Константни.
Скали.
Твърди и ветровити.
Никой не може да ни помести.
И всички пътища владеем.

в цветовете ти се влюбих
и в отраженията
в макро образите
и в избуялите
стари ленти
в лицето ти на снимка
как държиш дете
в ръцете ти
с недопушена цигара
в лицето ти, в ръцете ти...

как те открих
като музикална кутия
на пътя си
после цялата я проучих
до последната нота
я изсмуках
и напълних  вените си
с малката ти нощна музика

триъгълни

държиш ли главата ми между дланите си, аз знам, че ти напомням за нея. и красиво е лицето ми както никое друго в света. но пак заради нея. 

ние двете сме същества от една планета. дошли на земята, за да ви очароват, нараняват, изумяват и обичат. вас, земните. идваме и си отиваме в предсмъртните мигове на животите ви. искаме ви за малко, после бягаме през глава. когато съвършенството се окаже не достатъчно. когато космическото даде път на тленното. и тогава се настанява тишината. осезаема, заради бурята предшествала я.  оглушава те с яркото си отекване по стените. и знаеш, че път назад няма. има напред. ако една от двете ни е преди другата, втората ще те спаси. но когато изразходваш и двата куршума, всичко е приключило било е и няма да бъде. сега и завинаги, в рамките на този живот. космоса ще ни събере отново, но дано този път да сме в едно тяло и тримата.