просто ден

безсъници в софия. 

букви скачат из леглото ми, а не дихания. еуфории, място не си намирам.

раздавам цял ден енергия на други. не, че и аз имам такава, но я взимам на кредит от чувството под лъжичката. парцалени човечета търсят любов. клошари кретат с ушанки, слепци с бели пръчки. на всеки ъгъл бабка. в трамвая дрисла с куче, хора с очила. актьор-клошар говори за островски. стари къщи се рушат. грозни блокове стърчат. в ушите ми музика. градът лети в зимната си топла декемврийска сутрин. джобовете ми пълни с думите ти, с трепети на душичките спечени и северни сияния. нося се като зимна пеперуда към светнал прозорец. нося се по улиците отеснели от познати лица. нося се към себе си, нося се към теб. нося се към утрото или към нощта. един от онези хубави дни, когато слънцето те мами, а хората се усмихват. широко. 

с чаша в ръка по цигара, идвам да потъна в очите ти - всеки ден различен цвят, оглеждащи се в моите. вглеждам се в позите ти, малките ти белези, бенки, гънки на устните, косъмчета на косата, брадата. уча ги наизуст ден след ден, както първокласник учи стих за осми март. 

и няма дъно и няма време и няма никой и всичко друго е глупаво, сиво, не ме касае. когато ти си тук. а после светнало, пламнало, търсещо, лутащо се, след минути, когато те няма.

следобед изтощена и плачеща се добирам до вкъщи. сънят е ласкател, безпаметник. тъмна дупка, в която потъвам до шията. 

после се будя и отивам при старата си приятелка - клавиатурата.

превърнали сме думите в наши крехки отражения.
в продължения на ръцете ни, когато не се докосват.

свят хартиен
оригами
лястовичка
лист от тетрадка

с ръката ми в твоята
мога
да вървя до ръба на света и обратно.
или пък да скоча от там.
всичкото мастило на този свят не може
да изпише онова което е в сърцето.

очите са мощни далекогледи,
бинокли,
прожектори,
притеглят и осветяват с друг цвят - несъществуващ.
прокопават земната повърхност
до дъното на океаните
или
високо над облаците
със светлина, която е по-топла
от всяко земно чувство

ти

летящи мисли се превръщат в звук
на устни доближаващи се тихо.
въртим се в замаяност.
за миг се сливаме,
а после уж е трудно
да се откъснем
но няма разлика,
защото живееш в главата ми.
където си построи къща, на един бор.

понятията се замиват.
изчезват образи.
заменят се с друго.
логично е.
естествено.
спокойно, тихо като в лодка,
понесла се по равни води
лек вятър...
но и буря.
вилнее в сърцата.

спрели едно срещу друго,
сърцата се гледат цяла вечност.
и знаят със силата на всяко знание
че си принадлежат.

не искам нищо, нищо не очаквам!
"и заради това ще получиш всичко"

всичко?
то е тук. няма място за повече, няма място за дума,
за сричка.
няма въздух, дори.

кочина в стаята ми. непривично оставям да се търкалят различни предмети, незнайно от къде появили се. mess. в душата и в несъществуващите гардероби. мисля в lyrics. не искам  да се съвземам от тези усещания. обратно в дните, когато нямаше утеха. обратно в търсения, мисления, поробени усещания, нужда от заземяване. от пролука -  времева.  ограбени думи, затворени врати на съзнанията. отварят се при вятър, идващ от далече.

с едно желание на дъното, на път да се трансформира в неумолим копнеж.
за прости неща - до толкова естествени, че чак да ти се завие свят.
и онези мечти за човек дишащ с думи и музика, обичащ да пътува, обичащ да говори, но и да мълчи. буден, когато спиш и кръщаващ костите на тялото ти с имена. ключици като запетайки.
петна по чаршафите и открехнат прозорец, за да влезе малко, съвсем малко свят. един миг, не повече.

градът е заспал и непонятен. неразбиращ треперещите ни сърца. и ръцете ни, които се опитват да се държат близо до собствените си тела и да възпират поривите да са на лицето ти, в косата ти, в ръката ти.

да крача с теб по нощните улици и да се скриваме от нощните лампи в някой безистен, като в хралупа. здравей, аз съм тук и устните ми са топли и като за теб направени.
да тичам през безразлични улици и лица, сякаш никой-никога не се е раждал, само аз и ти.
да се намокрим от някой дъжд или фонтан, да премръзнем, докато загубим памет и сила.
да се скрием някъде на топло, някъде, където мога спокойно да разлея чашата си на пода или да опитомя усещанията ти за тяло.
тялото - триизмерно, наситено, достигнало ме.

ципокрили

няма смисъл?
ИМА смисъл.

емоциите (прекарвам ги като слон през иглено ухо)
през разума.
и стават чувства.
(уж)

товаря вселената с мисли
пращам ги като писма в бутилка
и се надявам да достигат твоя бряг
в непроменена форма

прекалено хубаво би било, за да е истина.

позволявам на вкостенялото
си сърце
да се разлисти
пеперудено
без претенция
без очаквания
(нищо не очаквам - и пак съм разочарован)

ускорен курс по убиване на его.
с лопата.
по главата.
праааз, шрааз...
(it's a new art form showing people how little we care)
спирачки.

но!
как да искаш нещо от някого
като самият ти не знаеш какво?
да даваш, вместо да взимаш -
по-добрият вариант

в краткото време на съня
сънувам, че те целувам.
искам повече сън
но няма.

не знам нищо за теб,
а знам всичко
нужно
и
пак нереална истина
съвършено
измислена
завършена
като от онези стъклени преспапиета,
които съдържат малък свят
със стереопорен сняг
и трябва само да ги разклатиш,
за да завали.

леко, нежно като ципокрили
простираме крехки пипала един към друг
без да знаем какво ни очаква
извън кошера.

бавно ме лекуваш от страха.

щастийце.

любимости се случват. уж има спирачка, пък се носим като в шейна, фиууууу, няма спиране по склона, завоите се взимат мъчно. но все пак кормило съществува. здраво го държат ръцете, на моменти го изпускат, ей така за... удоволствие.
невероятна привилегия имаме. точно ние, да. да се чувстваш на място, у дома, щастлив, препълнен. да мрънкаш за най-сладката болка, която ти носи мазохистично удоволствие.
да молиш за муза. да успяваш да я съблазниш. бавно да изкачваш стълби.
да срещаш любимо лице на всеки светофар.
това място, тази сграда, дето се насели в сърцето ми още с първото влизане... и усещането за нереално спокойствие, когато седна на меките или твърди седалки. студените стаи, недоспалите лица... и реалността е като на милиарди светлинни години от онази другата, отвън на улицата.
и не стига всичко това... малко ми беше...
сега
и ти
си там.

прескачаме времеви континуум или не знам, но влизаме в някава ера.. не на водолея, а на винолея, предполагам, защото сме слънчеви-гроздови деца и зимата е наше притежаниe. 
амин.

подарък

не мога да повярвам, но ето, че коледа пак чука на вратата. и ако имах малко време, щях да напиша писмо и аз на дядо ти с бялата брада и дебелия тумбак. и щях да му поискам, знаете ли какво - време. нищо повече. спрели стрелки, мълчание, топлина и две чаши с вино. тишина - гърмяща тишина, дошла след порои от думи. отпуска за думите - ваканция. стига.

колкото - толкова. всичко друго... вече е тук.