просто ден

безсъници в софия. 

букви скачат из леглото ми, а не дихания. еуфории, място не си намирам.

раздавам цял ден енергия на други. не, че и аз имам такава, но я взимам на кредит от чувството под лъжичката. парцалени човечета търсят любов. клошари кретат с ушанки, слепци с бели пръчки. на всеки ъгъл бабка. в трамвая дрисла с куче, хора с очила. актьор-клошар говори за островски. стари къщи се рушат. грозни блокове стърчат. в ушите ми музика. градът лети в зимната си топла декемврийска сутрин. джобовете ми пълни с думите ти, с трепети на душичките спечени и северни сияния. нося се като зимна пеперуда към светнал прозорец. нося се по улиците отеснели от познати лица. нося се към себе си, нося се към теб. нося се към утрото или към нощта. един от онези хубави дни, когато слънцето те мами, а хората се усмихват. широко. 

с чаша в ръка по цигара, идвам да потъна в очите ти - всеки ден различен цвят, оглеждащи се в моите. вглеждам се в позите ти, малките ти белези, бенки, гънки на устните, косъмчета на косата, брадата. уча ги наизуст ден след ден, както първокласник учи стих за осми март. 

и няма дъно и няма време и няма никой и всичко друго е глупаво, сиво, не ме касае. когато ти си тук. а после светнало, пламнало, търсещо, лутащо се, след минути, когато те няма.

следобед изтощена и плачеща се добирам до вкъщи. сънят е ласкател, безпаметник. тъмна дупка, в която потъвам до шията. 

после се будя и отивам при старата си приятелка - клавиатурата.