щастийце.

любимости се случват. уж има спирачка, пък се носим като в шейна, фиууууу, няма спиране по склона, завоите се взимат мъчно. но все пак кормило съществува. здраво го държат ръцете, на моменти го изпускат, ей така за... удоволствие.
невероятна привилегия имаме. точно ние, да. да се чувстваш на място, у дома, щастлив, препълнен. да мрънкаш за най-сладката болка, която ти носи мазохистично удоволствие.
да молиш за муза. да успяваш да я съблазниш. бавно да изкачваш стълби.
да срещаш любимо лице на всеки светофар.
това място, тази сграда, дето се насели в сърцето ми още с първото влизане... и усещането за нереално спокойствие, когато седна на меките или твърди седалки. студените стаи, недоспалите лица... и реалността е като на милиарди светлинни години от онази другата, отвън на улицата.
и не стига всичко това... малко ми беше...
сега
и ти
си там.

прескачаме времеви континуум или не знам, но влизаме в някава ера.. не на водолея, а на винолея, предполагам, защото сме слънчеви-гроздови деца и зимата е наше притежаниe. 
амин.