пиявички

 На рождения си ден, сънувах мъж, който беше пречистил цял океан,, заради мен. Заведе ме на брега и каза - ето, това е за теб. Потопих се в кристална вода, а на дъното имаше камъни в ярки цветове, хиляди разпръснати съкровища. Усещането е неповторимо, да се изкъпеш така, навръх твоя си ден. 

 Миналата нощ, обаче, сънувам, че съм в огромна ретро кола,която препуска из гора като във филм на Фелини. Стигаме до кръгло езеро. Влизаме във водата, тя е хладна и приятна, но се оказва, че е пълна с хиляди малки, розови пиявички, които се залепят по тялото. Аз не излязох от водата, не се разпищях, въпреки, че усещането беше много гадно. Оставих ги да се уморят и да паднат и те спряха да ме хапят. Но когато излязох от водата - цялото ми тяло беше в малки ухапвания, които сърбяха и щипеха. Е, искам да ви кажа - на всички малки пиявички - смучете на воля, аз имам достатъчно кръв. Единственият проблем е, че остават белези. Които сърбят и щипят.

Имаш очи на ангел и го знаеш. 

Душата ти е напръскана с кал, 

от градските улици, 

но още пазиш онази наивна детска усмивка, 

в ъгълчетата на стиснатите ти устни. 

Понякога се пързулвам по миглите ти, 

докато те гледам. 

Те са рошави и извити в края, 

така, че да ми се получи последното фиууу при спускането.

Смея се и искам да се люлея на коленете ти като четиригодишна, 

да обгърна с ръце брадата ти, 

да заровя пръсти в нея като в пухен юрган.  

И да забравя кой си и аз коя съм.

Подреждам мозайки, размествам ги, преправям, а ти изскачаш иззад ъгъла. Като копче, което не знам от къде е, като треска, която не се подава на дялане. Като оцветена рисунка, с черно бели пастели. Всичко е сбъркано до цялата си същност. Нещо, което мами сетивата и се бърка за любов.

Не е много това, което искам, но се получава друго - грозно, уродливо, непонятно, извира от мен, от всеки... Въпреки надеждата и меките ми  ходила... с които искам да стъпвам леко, искам да съм като есенно листо, но ето, че пак съм звяр, пак  отстоявам себе си ... а не искам. Истината е, че искам да сготвя и да обичам, да прегръщам, да се събуждам до усмивка и кафе... Но светът е груб, изрязва ни като две реалности и трупаме карма, при всеки следващ опит за изчистване.

плача, защото чета
едни от най-неземните стихове
на света
неиздавани никога на хартия.
плача, а ми влиза плажно масло в очите,
защото се намазах, да не изгоря
лежеейки на двора
слушам крясъците на сойките
а плажно масло вече не ми трябва,
защото ще завали дъжд -
в пълен синхрон със сълзите ми.

вторникосряда

леки залюлявания, спрели часовници като оргазми, местя топката на запад, имам те в разпятие.  за малко се засичаме, а после виждам, че си скучен, неумел, не можеш с нищо да ме изненадаш, а знам, че е само, защото не съм влюбена до уши. иначе щях да припадам дори от мигла, паднала върху рамото ми. търся пътека, пролука, смея се на няколко тъпи вица, със сродните ме заболява корема от кашляне и смях. после скука - чета, пиша, домогвам се до себе си. спускат ми на няколко пъти товари с думи. следват затишия. някой приятел ми праща песен, сещам се за отминали дни. влюбвам се точно за пет минути, но си казвам - няма смисъл. всичко е толкова ясно, от ясно по-ясно. няма магия, няма очакване, само жажда. пътищата са се опнали и ме чакат, но сега само табулации, фабули, файлове, сред които потъвам до гушата.

веднъж и аз да си харесам някого от първи поглед и после при проверката да се окаже, че имаме десет общи приятеля, двама от които мои бивши. аман.

последно танго в софия

Връща ме филмова лента към онези безумни дни, когато забравях не само коя съм, но дори какво съм.  Приказката за Червената шапчица и Големия лош вълк.  Или по-скоро за Мечката, която чакайки в хралупата си, похапва мед и круши. А когато се появя - ме изяжда цялата, побира ме на две хапки в устата си. Учи ме как да дишам наново. Как да живея, как да си казвам името с нов глас. Учи ме как се обича - от разстояние и завинаги. Учи ме колко всичко е важно - усмивката и кафето сутрин, музиката, дъждът, сезоните. Учи ме на самота, учи ме на любов. Учи ме да познавам тялото си. Учи ме да съм себе си. Учи ме как се умира и как в смъртта - има живот. Показва ми колко съм малка в мечешката му шепа и колко голяма - в зеницата на окото му.

Спомням си жегата през лятото и потното тяло, от което няма отлепване. Смърт е любовта. И който не го разбира - не е обичал така. Умираш, хиляди пъти в деня, раждаш се и после дори влизаш в следващия миг, сякаш не е било. Чакаш и виеш като куче - за усмивка, за дума, за жест. Нищо не те интересува. Егото е притиснато между бедрата и черепът му е смачкан наполовина. Трепериш само при мисълта, че няма да видиш очите, устните няма да са в твоите.  Гърчиш се от страх и безумие, че той ще си отиде, завинаги, че повече няма да видиш лицето му на балкона, че няма никога да ти отвори вратата си или да премине през прага на твоя дом. Страх те е, както никога. Сънуваш кошмари, че си е тръгнал, че е изчезнал, че е завинаги, ах, как боли от тази паника, предшестваща края, който чака зад ъгъла.  

И изведнъж се отлепяте. Няма ви. Няма ме. Нищо не се е случило, не съм обидена, обичам те, както винаги и както никога, впрочем. 

Седмици, дни, месеци. Свързва ви само топла усмивка, мекия глас в телефона, животите вървят, ти знаеш - той е здрав, той диша, той е добре, той е щастлив... аз съм щастлива! Обичам го, както никога, обичам го и не искам да го виждам, няма нужда, кратки срещи са ми достатъчни - просто да знам, че е добре, здрав е, диша, добре е... той е добре. Сърцето ми е на мястото си и не искам нищо друго в живота си. 

И ето че един ден наближава вятър и изведнъж... той е... влюбен! Господи, винаги съм мислела, че ще умра, когато ми го каже. Но не умрях. Напротив. Той е щастлив, той е обичан,  от хубава жена, която ще го обича нежно и ще му готви вечеря. Ще му роди деца и ще бъде винаги до него. Той е добре, аз съм добре. Друго не искам. Ако щете вярвайте .)