Подреждам мозайки, размествам ги, преправям, а ти изскачаш иззад ъгъла. Като копче, което не знам от къде е, като треска, която не се подава на дялане. Като оцветена рисунка, с черно бели пастели. Всичко е сбъркано до цялата си същност. Нещо, което мами сетивата и се бърка за любов.

Не е много това, което искам, но се получава друго - грозно, уродливо, непонятно, извира от мен, от всеки... Въпреки надеждата и меките ми  ходила... с които искам да стъпвам леко, искам да съм като есенно листо, но ето, че пак съм звяр, пак  отстоявам себе си ... а не искам. Истината е, че искам да сготвя и да обичам, да прегръщам, да се събуждам до усмивка и кафе... Но светът е груб, изрязва ни като две реалности и трупаме карма, при всеки следващ опит за изчистване.