г-н Морков

не е лесно да презентираш сам себе си. денонощно. да си високо одухотворен поет
и ласкател на собствените си стихове. не е лесно да се галиш по челото всяка сутрин.
и да си повтаряш колко си красив. гениален. незаменим. с бляскави доспехи.
и ореол около главата си. ще го канонизираме скоро. иначе за къде е днешната литература без него и без неговата женичка, която десперетли се нуждае от още един чифт обувки. уморявате ме, незаменими, с изтомните си въжделения. мисля, че и Светът трябва да узнае за вас. и за вашата проза. а за лириката, може да се помисли дали да не я пуснем да звучи в космоса.

sleapless

мисля, че знам какво искам. искам да имам силата да правя това от което имам нужда. просто да бъда себе си. независимо колко гадно или тъжно, отчаяно и нереално изглежда отстрани. независимо на колко съм години или какво говорят другите за мен. дали ме осъждат, дали съм им смешна, дали ми завиждат и тайно искат да са като мен, дали ме съжаляват или цъкат с език възмутено.абе мечта. знаеш ли какво е мечта? да я имаш, да я следваш, денонощно, неотклонно и ако има с кой да я сбъднеш... дори тя вече не ти е нужна, понякога.
в нежно настроение съм. слушам the cranberries и си мисля за детството и за това, че слава богу има ги хората, с които се чувствам спокойно, защото просто знам, че са вечна част от мен. до толкова, че незнам къде свършват моите ръце и къде започват техните. и те са мои малки други половини, осъществени по странни начини. но знанието, че това е така, че е нормално и реално и най-естественото нещо на планетата, ето това знание ме кара да заспивам усмихната. макар, че доста често е особена, цялата тази свързаност, предвид разстоянията и отделните ни животи, стряскащо е, свиква се, обаче.
и за детството. уж вече не сме деца. е аз не виждам разликата. нито в смеха, нито в погледите, нито в реакциите, не виждам, просто не ги виждам тези десет години. само едни наслоявания са се получили. по лицата, по душите. но и те не се виждат с просто око. нищо не личи на усмивката ми и на дупчестата ми душа, която до скоро пълнех с пластелин. сега тепърва трябва да я разпълвам, за да правя място за нови усещания, защото не става само в буркан.
обзела ме е сила. искам да изляза и да изкрещя на нощното небе, че аз съм аз и съм тук и сега, и не мога да заспя, защото преливам от енергия. да му прелея малко и на него. а ако ми отвърне с дъжд ще бъде приказка, защото от вчера го моля, но дъжд не идва. кога?

Rain, my lover

Обичам песни за дъждa, обичам дъжда като явление, като съдба, като горест, като филм, като музика, която се стича по прозореца на колата ми и замъглява сфетофарите и мъничките хора по улиците. Прави всичко незначително и същевременно ново и светло. Често мисля за него, за капките, които се стичат през цялото ти тяло, падат през върха на пръстите ти и измиват всичко. За дъждовния вятър, който носи промяната и за бурите, които вещаят начала. За сълзите, които се скриват само в дъжда. За слънцето след дъжд или дъжда преди слънце. За първите капки по нагорещен августовски асфалт, падат и мигом се изпаряват и мирише на смърт и на лято, аз съм не повече от петгодишна, а мама ми обяснява как и Земята трябва да пие вода, защото и тя ожаднява понякога. Под боровете, докато капките не напълнят всичко, защото няма място за нищо от придошлите да се скрият при нас, тичаме под дъжда, смеем се, направо се напикаваме от смях, има ли значение вече... Или просто вали с дни, седим в час и чувам от предния чин "в такова време човек може само да спи или да плаче". Едно изречение и миг, който ще помня половин вечност.
И изобщо дъжда... в момента го чувствам по-близък от всякога и се чудя защо хората винаги недоволстват когато вали. Измолвам го и сладко си представям как докато заспивам тихо ще ме събуди почукване на капките. Или поне ще го сънувам. Как измива лицето ми, как приспива всички страхове. Как се грижи да подгизнат обувките ми, но и да повика дъгата. И как блесват измитите или немитите с години стъкла на къщите или на панелките и как всичко е ново и светло и изящно, а аз излизам от вкъщи и както винаги нямам чадър и никога не съм имала, впрочем, а навън ръми. Ръми. Има ли по-сладка и съвършена дума?

SMS

Спи ми се. И ми е отмаляло.
Може ли да припадна в ръцете ти?
Така удобно е, някак.
А после да си консервирам усещания
в бурканче.
Което да си нося в куфара на дълъг път.
И да си взимам дневната доза.
При нужда.

Нова съм, цяла съм, свежа и някак детски чиста? Светлосиня, с малко скъсан чорапогащник. И пак е петък. Първоаприлски сирени, някак празнично вият във въздуха. А на мен ми е петъчно. Сутринта се събудих със стара песен, незнайно от кога пазена в подсъзнанието и думите: "както те обичам, може би се вричам на звезда, която спира своя път". Не съм го разгадала все още. Само знам, че се сънувах възрастна, можеби над шейсетгодишна жена, която среща любовта в един възрастен мъж, болен от рак. После Луната каза, че сънищата днес са минали или бъдещи прераждания. Нищо случайно, естествено. Вече не се плаша. А само се усмихвам. Свиквам с "лудостта", живея със себе си, макар да е трудно, макар, че някой някога се е опитвал да ми втълпи вини и колко е трудно да се живее с мен. Далечни чувства, които остават като белези по шията ми - невидими за чуждите очи. А за близките - грижливо скрити, докато някой не ги разкрие отново, в тиха и топла вечер, до прозореца.
И така. Опитва се нещо да надига глас в мен, сигурно защото е пролет, сигурно защото започва нов етап, отново ( животът е на прилепи и охлюви ), обаче все още го ритам по кокaлчетата и му се смея хищно. Не може да ме изненада в прозрачността си и летящите настроения. Рано или късно... ще ме изненада в гръб, предполагам.

петъкосъботонеделя

няма такова случване.
от петъчна бира и ром с кола
до съботна 17 часова вечер
от която ми се изправиха къдриците
нещо започна да се пълни в мен
а после преля и изпълни пространствата

неделната сутринообедна
в която ми треперят краката
а после след два душа
намирам малкото сили
останали на дъното на петите ми
да се извадя от сънното състояние
и да изляза

купувам торта и след 15 минути
съм в пространство с много хора
странни и различни
извадихме от някъде карти таро
и предричахме съдбата

после се появиха китари
и онази жена с ангелски глас
а домакина вече не е така притеснен
че гостите седят на земята
поради липса на столове
после се понасяме през shape of my heart
до да живее рокендрола
и кучето от крайният квартал
а аз не помня от кога не съм спал...

отново пиша лично и автобиографично
и нека ме извини този, на които това не му изнася
защото произвеждам ендорфин,
а пък вече съм безкрайно далече
и не можеш да ми го смукнеш...

двадесет и четири

24 е денонощие
24 са годините ми
24 пъти руших себе си
24 часа имах, за да забравя
24 сълзи в канафката паднаха
24 лъжици имам в шкафа си
24 е число на годината
24 по 5 е мисълта ми в секунда
24 без 10 заспивам уморена
24 градуса е времето навън
24 усмивки ме чакат утре
24 сиви бетонни сгради ще напусна
24 венци с цветя ще свия
24 чифта обувки
24 стиха
24 спирам до тук