sleapless

мисля, че знам какво искам. искам да имам силата да правя това от което имам нужда. просто да бъда себе си. независимо колко гадно или тъжно, отчаяно и нереално изглежда отстрани. независимо на колко съм години или какво говорят другите за мен. дали ме осъждат, дали съм им смешна, дали ми завиждат и тайно искат да са като мен, дали ме съжаляват или цъкат с език възмутено.абе мечта. знаеш ли какво е мечта? да я имаш, да я следваш, денонощно, неотклонно и ако има с кой да я сбъднеш... дори тя вече не ти е нужна, понякога.
в нежно настроение съм. слушам the cranberries и си мисля за детството и за това, че слава богу има ги хората, с които се чувствам спокойно, защото просто знам, че са вечна част от мен. до толкова, че незнам къде свършват моите ръце и къде започват техните. и те са мои малки други половини, осъществени по странни начини. но знанието, че това е така, че е нормално и реално и най-естественото нещо на планетата, ето това знание ме кара да заспивам усмихната. макар, че доста често е особена, цялата тази свързаност, предвид разстоянията и отделните ни животи, стряскащо е, свиква се, обаче.
и за детството. уж вече не сме деца. е аз не виждам разликата. нито в смеха, нито в погледите, нито в реакциите, не виждам, просто не ги виждам тези десет години. само едни наслоявания са се получили. по лицата, по душите. но и те не се виждат с просто око. нищо не личи на усмивката ми и на дупчестата ми душа, която до скоро пълнех с пластелин. сега тепърва трябва да я разпълвам, за да правя място за нови усещания, защото не става само в буркан.
обзела ме е сила. искам да изляза и да изкрещя на нощното небе, че аз съм аз и съм тук и сега, и не мога да заспя, защото преливам от енергия. да му прелея малко и на него. а ако ми отвърне с дъжд ще бъде приказка, защото от вчера го моля, но дъжд не идва. кога?