съм

мрачни въжделения.
опитвам се, любов...
аз всячески се опитвам
да се издигна над себе си
и да не те затормозявам.

но не мога.
липса ужасна.
катранена, черна, немощна,
ъглеста, спукана, тленна.

да те видя щастлив, да те видя усмихнат, летящ...
мечтая за това от вечност.
а добивам само спомени за небивали дни
и горя, в самотата на човек,
към който са прострени хиляди ръце,
но нито една от тях не е тази,
която иска да го докосне.

ten thousand spoons when all you need is a knife.

съсипвам се в безпаметност.
наливам в бездънната чаша и търся свят у нея.
но светът не е истински, знаеш.
когато не можеш да му повярваш.
не искаш.

и се давя в чашата си,
така, както може би са
се давили мнозина преди мен.
в същия час на нощта.
със същата непреодолимост,
безнадежност.
и разкапващо се желание, което
се стича по ръба на света.

а някой друг - някъде
се дави, заради мен,
или заради теб....
но на мен ми е все тая...
не пропускам друг нетленен свят да влезе.
неискаща и неинтересуваща се.
станала на прах и кости.
съм.

мъртви души, хора от минал живот, завинаги погребани в сърцето ми. не ги отривам дори на светлите дни. заравям ги по-дълбоко за сметка на нови, на които да се отдам до последния си атом.
замряла, не дишам. мълча и се разпадам в очакване на иден ден, който вероятно няма да се случи. човек съм. лицемерен или всеопрощаващ, светъл... но човек в крайна сметка. не съм извънземно, елфа или трол. не съм еднорог. аз съм хуманоид. сложно-егоистично изтъкан, опитващ се да блести сред звездите. обичам те. и не мога да го пренебрегна или заровя в двора. не мога да се правя, че не съществуваш.

филми за преродени соул мейтс на коледа ми действат като бумеранг, който хвърлих вчера, но той се връща, за да ме удари право по главата. баам! успявам в последния момент да го спра с един мноого бърз ритник. и да му кажа да ходи да празнува някъде. коледа е, мамка му.
събудих се за живот след дълъг двудневен сън и желание за изпълзяване към градските ниши, където да се препълня от същества, от всякакъв род. да оставя града да се влее в кожата ми, да заспи в пазвата ми, да се приютим, двамата.
цветно и смешно, позлатени гирлянди танцуват някъде из косите ми и заравям всичките си страхове и вълнения, някъде... пазени за следващото утре.
днес никой няма значение, освен аз и златното ми приятелско тристишие, с което мога да споделям всеки страх и всяка нота от смеха си. удавям очите си в нечия чаша, прелитам ниско над покривите и се покривам със случайни погледи, ръце, усмивки, срещи, думи високо казани, за да "не бъдат чути".

и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях 

обърканост на сетивата. клепачите несвикнали да са затворени - сега не могат.

въртележка и пристрастяване към огъня. когато гориш, в това, което правиш колкото и незначително да изглежда за някого... или нещо.
питат ме "имаш ли щастие?"
аз питам от кой вид.
и вътрешно знам, че го има. независимо.
има го... дали е в нечии други ръце или не, всичко това са относителностите, в които ни склещват рамките на физическите ни тела, в които сме затворени.
а душата ми е в твоята, от толкова отдавна, че е трудно да си го представя, дори.
случвания, от които боли до степен на разпад.
неслучайни. говор. думи. тишина.
някой - нещо иска от мен, а аз пак съм мида, неспасяема. черупчицата пада само за едно име. с причина или не. мога ли да излъжа отражението си? огледало, в което се виждам цялата, от глава до пети.
други думи се забиват в ума ми, смея се на глупавата ирония и на това, че е късно или рано за всичко. винаги сме се разминали. в желанията си... човеци, с опростени, съкратени същности и заглавия.
но не и сега. защото е ясно за всеки, че това си ти. аз. ние. другото е плява. страхът, омерзеностите, болките и недоверието. ако ги премахнеш - остава една светлорозова, бяла, искряща като детско око. дума, която ни е страх да изречем. приличаща на кукла от хартия. лека и мека. чуплива. с душа.

цвят и свят

здравей, утро...

неделно, спечено, подуто, мъгливо, в което се опитва да се прокрадне лъч през прозореца. съмнения дни наред за силата на думите ми и угаснали желания за перфектност. но не завинаги. умората си казва думите. изреченията. сентенциите.

уморих се да се будя навсякъде другаде, но не и у теб.

светлинка на телефона ми подсказва, че мислиш за мен.

тишина в бяла стая и монитора, който е естествено продължение на пръстите ми. гадно кафе. опипвам лицето си, очите си, с настоятелна ръка, така, сякаш да се убедя, че главата ми е още на мястото си. изтръпнали зеници и мозък лиснат по хлъзгавия ламинат.

отделно от това, благодарна и щастлива. живея дните според себе си, от година никой не ме смущава по груб и зъл начин. ето, декември е, а аз пак съм на края на най-щастливата си година.

и онова безпаметно чувство, което помита дните ми вулканично, съсипващо, но и подаряващо безкрайните светове, нови, вълнуващи... несъществуващи или не... 

в копнежа и думите са се скрили всички онези истини, които винаги съм искала да видя и насила или нарочно украсявах невидими дървета с гирлянди, за да добият поне малко цвят.

сега измислен цвят не е нужен. има го, зад клепачите, зад пръстите на ръцете, в малките ъгълчета на устните ти, които се отварят в усмивка. и леко навеждаща се глава, за да светнат очите ти и да кацнат върху моите. безпощадно сливане на два цвята, за да се получи нов.

просто ден

безсъници в софия. 

букви скачат из леглото ми, а не дихания. еуфории, място не си намирам.

раздавам цял ден енергия на други. не, че и аз имам такава, но я взимам на кредит от чувството под лъжичката. парцалени човечета търсят любов. клошари кретат с ушанки, слепци с бели пръчки. на всеки ъгъл бабка. в трамвая дрисла с куче, хора с очила. актьор-клошар говори за островски. стари къщи се рушат. грозни блокове стърчат. в ушите ми музика. градът лети в зимната си топла декемврийска сутрин. джобовете ми пълни с думите ти, с трепети на душичките спечени и северни сияния. нося се като зимна пеперуда към светнал прозорец. нося се по улиците отеснели от познати лица. нося се към себе си, нося се към теб. нося се към утрото или към нощта. един от онези хубави дни, когато слънцето те мами, а хората се усмихват. широко. 

с чаша в ръка по цигара, идвам да потъна в очите ти - всеки ден различен цвят, оглеждащи се в моите. вглеждам се в позите ти, малките ти белези, бенки, гънки на устните, косъмчета на косата, брадата. уча ги наизуст ден след ден, както първокласник учи стих за осми март. 

и няма дъно и няма време и няма никой и всичко друго е глупаво, сиво, не ме касае. когато ти си тук. а после светнало, пламнало, търсещо, лутащо се, след минути, когато те няма.

следобед изтощена и плачеща се добирам до вкъщи. сънят е ласкател, безпаметник. тъмна дупка, в която потъвам до шията. 

после се будя и отивам при старата си приятелка - клавиатурата.

превърнали сме думите в наши крехки отражения.
в продължения на ръцете ни, когато не се докосват.

свят хартиен
оригами
лястовичка
лист от тетрадка

с ръката ми в твоята
мога
да вървя до ръба на света и обратно.
или пък да скоча от там.
всичкото мастило на този свят не може
да изпише онова което е в сърцето.

очите са мощни далекогледи,
бинокли,
прожектори,
притеглят и осветяват с друг цвят - несъществуващ.
прокопават земната повърхност
до дъното на океаните
или
високо над облаците
със светлина, която е по-топла
от всяко земно чувство