много искам да ме изчетеш докрай. бягам през глава от желанието си. забравеното сърце в петите, бързането по коридорите... седмицата ми прелита тайфунеста и се блъскам в парфюма ти. разтеглям секунди до вечности, чакам да зърна лицето ти. после се крия зад очилата и разтеглености на устните. слагам ръце в джобовете и кълча кълки към къщи.

всеки сгушен в собствената си вселенка

баем си 

на страховете

приятно и меко

се движа по улиците 

потънала в мечти 

и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 

визитна картичка, 

листо 

и куп подчертани изречения

пръстите ми се сливат с нечии невидими, 

държали тази корица, 

сливали зеници 

със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 

крача към къщи 

настъпвам роклята си. 

усмихвам се на някой спомен, 

прелитащ

през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 

благодаря ти, Господи.

гнила ябълка

в повечето дни съм принцесата, която язди дъгата и се възкачва на пиедесталите в собственото си сърце. или при по-добър късмет, в нечие друго сърце. но понякога има слънчеви дни, с нищо непредсказващи за самота и умора, налягащи ме в случаен следобеден час, извил се над главата ми като дим, като пушек, който не пресъхва, не си отива и не се размива в очертанията на синьото есенно небе. музиката подпомага тези тленни процеси. засилва страха от самота, който странно се примесва с непреодолимо желание за самота. смесват се копнеж и страх, сякаш бягат и се преследват едновременно. искам те и искам да те няма. 

аз съм яма. в която потъват щастливите ти очи, щом ме видиш. но освен всичко, което толкова ти харесва у мен, наред с величавите ми шеги и хубавите ми крака и всичко, боже, всичко, което така те мами и притегля... наред с тях седи една гнила ябълка в дъното на очертанията ми. скапва се и гние, после произвежда експлозии. тогава, когато й омръзне, натежи й нещо или пък просто иска да бъде оставена да си гние насаме. и сега не ми казвай, че искаш да я изядеш тази ябълка, с все гнилите й семки. не ми го казвай, защото никога няма да си тръгна, а щастливите ти очи ще ме съсипват. бавно. ден след ден. докато съвсем не изчезна. и остане само гнилата ябълка.

актьорите
словесни и телесни
актьорите с лице и смисъл
тесто и гума
повик и желание
залепят се за дървения под на сцената
а после литват като сенки шмугнали се
пролука търсят за таланта си
пролуки търсят и в душите си

 Когато денят се заниже още "от първи петли" няма как да не е като с шейна. Четири сутринта, тъмно като в гроб, вятърът сърдит, таралежи в двора търсят жабки по вадите. Намусени крачки влизат навътре в тъмнината и вървят към близката гара, после ту-туууу, разговор с непозната, непринуденото добро се шмугва в шепата и следват сълзи през стъклото... Господи, как успяваш да събираш и разделяш хората така за минути?
 После О, мой мил роден град, който съдържа всичките ми бивши и повечето бъдещи, доста недорасляци, но и няколкото светли лъча, без които душата ми никога няма да е цяла. Бързам към вкъщи, после наобратно, после пак бързам  и денят ме върти в пипалата си. Усмихват се тези, с които се разминавам, усмихвам се и аз. Мога го. И колкото повече давам, толкова повече се удвоявам. Не може да ме събори нечий недоносен ум.

без точка или запетая

але хоп
плясвам с ръце
и пристигат в душата ми
всякакви същества
от различни видове
родове
аз ги събирам като песъчинки полепнали
олекнали
изтърсвам се или
им се радвам за няколко мига

и пътувам
през вселени човешки
там пръсти вплетени
искат да ме милват
в мене да се впиват
устните си да оставят
на рамото ми
или сълзи в окото ми
забравят

но няма
няма цепка да ги спусна
няма как да не пропусна
да стистна устни
да започна
да се отбранявам
в шепотът им се калявам

и седи на дъното проклето
онова чувство
непревзето
чувството затиснато оттатък

аз и ти

и само Ти

в остатък

изкъпах се в следобедната ми сутрин
а сега косата ми още мирише на теб
тези полепнали вълнения
от разтеглената нощ
от събуждането
в твоето легло
и осъзнаването, че те няма
сякаш съм на пет
и искам силно да извикам майка си