всеки сгушен в собствената си вселенка

баем си 

на страховете

приятно и меко

се движа по улиците 

потънала в мечти 

и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 

визитна картичка, 

листо 

и куп подчертани изречения

пръстите ми се сливат с нечии невидими, 

държали тази корица, 

сливали зеници 

със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 

крача към къщи 

настъпвам роклята си. 

усмихвам се на някой спомен, 

прелитащ

през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 

благодаря ти, Господи.

гнила ябълка

в повечето дни съм принцесата, която язди дъгата и се възкачва на пиедесталите в собственото си сърце. или при по-добър късмет, в нечие друго сърце. но понякога има слънчеви дни, с нищо непредсказващи за самота и умора, налягащи ме в случаен следобеден час, извил се над главата ми като дим, като пушек, който не пресъхва, не си отива и не се размива в очертанията на синьото есенно небе. музиката подпомага тези тленни процеси. засилва страха от самота, който странно се примесва с непреодолимо желание за самота. смесват се копнеж и страх, сякаш бягат и се преследват едновременно. искам те и искам да те няма. 

аз съм яма. в която потъват щастливите ти очи, щом ме видиш. но освен всичко, което толкова ти харесва у мен, наред с величавите ми шеги и хубавите ми крака и всичко, боже, всичко, което така те мами и притегля... наред с тях седи една гнила ябълка в дъното на очертанията ми. скапва се и гние, после произвежда експлозии. тогава, когато й омръзне, натежи й нещо или пък просто иска да бъде оставена да си гние насаме. и сега не ми казвай, че искаш да я изядеш тази ябълка, с все гнилите й семки. не ми го казвай, защото никога няма да си тръгна, а щастливите ти очи ще ме съсипват. бавно. ден след ден. докато съвсем не изчезна. и остане само гнилата ябълка.

актьорите
словесни и телесни
актьорите с лице и смисъл
тесто и гума
повик и желание
залепят се за дървения под на сцената
а после литват като сенки шмугнали се
пролука търсят за таланта си
пролуки търсят и в душите си

 Когато денят се заниже още "от първи петли" няма как да не е като с шейна. Четири сутринта, тъмно като в гроб, вятърът сърдит, таралежи в двора търсят жабки по вадите. Намусени крачки влизат навътре в тъмнината и вървят към близката гара, после ту-туууу, разговор с непозната, непринуденото добро се шмугва в шепата и следват сълзи през стъклото... Господи, как успяваш да събираш и разделяш хората така за минути?
 После О, мой мил роден град, който съдържа всичките ми бивши и повечето бъдещи, доста недорасляци, но и няколкото светли лъча, без които душата ми никога няма да е цяла. Бързам към вкъщи, после наобратно, после пак бързам  и денят ме върти в пипалата си. Усмихват се тези, с които се разминавам, усмихвам се и аз. Мога го. И колкото повече давам, толкова повече се удвоявам. Не може да ме събори нечий недоносен ум.

без точка или запетая

але хоп
плясвам с ръце
и пристигат в душата ми
всякакви същества
от различни видове
родове
аз ги събирам като песъчинки полепнали
олекнали
изтърсвам се или
им се радвам за няколко мига

и пътувам
през вселени човешки
там пръсти вплетени
искат да ме милват
в мене да се впиват
устните си да оставят
на рамото ми
или сълзи в окото ми
забравят

но няма
няма цепка да ги спусна
няма как да не пропусна
да стистна устни
да започна
да се отбранявам
в шепотът им се калявам

и седи на дъното проклето
онова чувство
непревзето
чувството затиснато оттатък

аз и ти

и само Ти

в остатък

изкъпах се в следобедната ми сутрин
а сега косата ми още мирише на теб
тези полепнали вълнения
от разтеглената нощ
от събуждането
в твоето легло
и осъзнаването, че те няма
сякаш съм на пет
и искам силно да извикам майка си

свободата

не искам никой да се цупи
душата ми да смущава
да мисли, че смехът ми може да се купи
или, че съм длъжна времето си да раздавам

искам свободно да ми е около вратлето
със самота ще си платя -
когато трябва
но никой да не мисли, че
е възможно
душата ми да заставя
ръка върху ми да поставя
или пръстен до кутрето

аз съм лекокрило
с мека грива -
на юзди не се потдава
на копитцата тежат сандали -
не подкови,
а усмивката ми се отдава
срещу шепа пръст
или пък сълзи
срещу смигване прикрито
или шепот нейде на закрито