свещи и далечини. висини. погледнати от горе сме. прашинки. струни докоснати. ръце на мъж. мирис на лято. мирис на далечни близости. аз ще те напиша, ти ме изсвири. дъждът идва, тихо чука по клавишите ти. ето го вятъра, с него пушите по цигара. усмиряваш си мозъка, затваряш петолинията. открехваш портите, а после ги залостваш. сърцето е мускул, а така умее да трепти. рози израстват през ушите, пръст, земя, локва и трева. капе музата, леко се стича по гърба ми, намира отвес и се прокрадва, ето я, ти я доведе, сяда до мен и държи ръката ми. после си тръгва. тишина.

тези дни чета антология на българската поезия, а музата ми се сплесква като недопечен картоф. пенчо и петко са гиганти, не са "дядовците" на славейков. любен каравелов си е просто улица, сега в моята тиха празнична, предвеликденска софия. 

ще изляза по хладно, привечер, ще гледам витоша, зелена и морава, ще се смея със сродните си души, докато ти спиш. 

дишам те, ярко, дишам с твоите дробове, пускам ръцете ти и далечното между нас се завръща. но вече е само въпрос на физика. бермудския триъгълник на лявата ми буза ме завихря.

 

единствено тук и сега е възможно
да говоря, да гледам,
да вървя с теб за ръка.
единствено тук е възможно
любовникът да ти бъде и брат
да се усмиряваш в паяжините
на любен каравелов
и да имаш зелени очи,
както никога
единствено тук е възможно
да се успиваш до обяд
да претопляш кафе от вчера
да имаш сърце на куртизанка
и крака на воин
единствено тук е възможно
да се вслушваш в хъркането
под възглавницата
да запечаташ вените си с восък
до другия път
до месец юли, април или септември

тук
любовта е химерата на отсрещния бряг
любовта е четири годишни времена
любовта е сърп и чук
тя е майка и мащеха
земя
море
лодка
параход
цъфналите жита
листата на розите
повей от крила на пеперуда
неделя сутрин и мекици
торта
ягоди
суфле
любовта е истинска като праскова
като орех
като месец май
тя не съществува само по книгите
единствено тук
е възможна

риба

"за принцовете и техните рози, ядно чукам клавишите, на моята модерна пишеща машина. ето почти полунощ е, принцове няма, розите увяхнаха от отегчение. делникът, в който се стопихме всички. и тихото нищене на въпроси и отговори, от което ми се догажда. пътищата са се проснали пред мен като коремите на риби, гледам ги и виждам отражението си у тях. мътните лъжи и увещания оставям зад гърба си. не ми се плува в гъсти, кални локви. аз искам бледосини езера и зелени като очите ми океани. не съм риба, но тялото ми е хлъзгаво. умея да забравям, да махвам с ръка, да затварям сълзите си зад усмивка.  умея да превръщам чуждите води в свои. а в свои води се плува най-лесно. не ми е проблем и изтупването на коленете и облизването на пръста, за да обърна новата страница. но кажи ми, наистина ли искаш да видиш студеното ми лице? защото то ще е топло и сияйно, с меката усмивка, от която ти се подкосяват краката, да, както си свикнал, ще бъде такова, за всеки друг на тази земя, но никога повече и за теб. това ли искаш да видиш?

пролет е и няма да потъна. слънцето ще ме дърпа към небето. ще се влюбвам  в стари и нови лица и ще кърпя дупките по сърцето си, докато не ми свърши конецът.

малката парцалена кукла, с дупките по сърцето. сама на ръба на пропастите в малката си парцалена глава. плаче, а после се свива на кълбо в стаята си и заспива без да избърше сълзите.

защо са такива хората, защо? питам мама, а тя не може да ми отговори.

не искам да съм сама, а всъщност никой не знае какво ми е днес. всички мислят, че съм добре. няма и как да знаят.
кой иска да ме спаси от себе си в четвъртък вечерта?
in days like this, when nobody cares, i'm trying to put myself under a glass lid, like the rose of the little prince. but i need a friend, not a glass.

твърде женска съм понякога и в утробата си и в обвивката. ръцете ми, то е ясно, женски, но и сърцето ми го е обзело същото женско чувство. да съм кръг, да съм окръжност, да окрилям, да ме закрилят. на моменти прекалено разпиляна, за да събера линиите си, но все пак успявам. тогава съм тиха като най-дълбоката вода.

сънувам те. вървим по софийските улици, и най любимото ми - лято е. хващам ръката ти за момент, после я пускам, вървя с гръб към улицата и с лице към теб, препъвам се леко и се смея, слънцето те е скрило целия, косата ти се подава от някой лъч, а мен ме обзема топлото чувство, че си тук до мен и никога няма да си тръгнеш. ще бъдеш този мъж, от който ясно виждам очертанията си. мъжът, който е гръб, скала, притиска те и те подпира, на завет в него можеш да се скриеш, палатка можеш да опънеш в гръдния му кош, сърцето му в ръка не се побира и ветроходни лодки плуват в очите му.

ще се влюбваме ли пак тази пролет? ще се оглеждаш ли в очите ми, така както уличните лампи се оглеждат в твоите. и нощта е студена, баровете топли, ръцете ти са близо до тялото ми и малки паячета се разхождат по врата ми.

за три месеца се научих. и се уча.
да свивам на ръка, да спускам от върха, да меся, да готвя, но
да бъда само с теб.