потъват корабите у мен. потъва всичко. нищо не е наред и е застинало. където и да боцнеш с вилицата в моя живот - все хаос и безпорядък. няма и един подреден шкаф. как живеят другите? адресът в документите им отговаря ли на този по местоживеене? имат ли неплатени сметки, данъци, такси и дългове? имат ли несбъднати мечти и незавършени планове? имат ли няколкостотин разбити сърца зад гърба си? имат ли в животите си хора, които дори не искат да чуват за тях?  имат ли приятели, че дори роднини, на които все обещават, че ще се обадят и никога не го правят? и днес  е вторник, да, пак някакъв ден от седмицата, отмерва дишането ми, часовникът, и имам силни болки в гръдната област. дано не е нещо, от което да се умира. конят ми си е изгубил юздите. за ушите ли да го хвана, за гривата ли, за кое? как се държи кон без юзда? как се направлява живот излязъл от релси. неспособно и тягостно. немеещо. сякаш се гледам на екран. сякаш това не съм аз, а някой друг. събуди се, събуди се , събуди се от този филм. да изляза ли, да се прибера ли, да продължа ли, да се върна ли, да остана на същото място... а краката ми не издържат. искат да бягат надалеч. от апатията, да избягат. все нещастни, все пристрастени към страданието. все, все, все...... все пак това съм аз.  и има защо.

всеки се е чувствал така, нали? поне веднъж. и когато се случи! спомнете си, че слънцето чака зад ъгъла.

"пия си кротко и безразлично" беше точната дума. не помня кого цитирам, за съжаление.
но пия си кротко и безразлично ми беше думата.  вторник вечер. ето ме. цялата. от глава до колене. мисля, за теб. и това е. ти. косата, очите, ръцете. чашата ми с водка. до половината пълна. цак. наполовина празна.

има дупка в корема ти
има дупка за мястото на сърцето
има дупка в главата ми
има дупка в моста от мене към тебе
има цяла вселена
на малки потапяния,
преплетени струни,
безметежни очаквания
и загубени урви
стар си ми ти
и едновременно нов

прозата се протяга, търси къде да полегне. заместват я стихове.
заместват я снимки:
на един малък проектор, на дъното на съзнанието, по коридора в ляво, там прожектират снимки на зъбите ти. как проблясват в тъмното. как се впиват в нищото, дъвчат и вкусват. как се разтяга езикът ти, в готовност да облизва. как се затварят устните и изпъват струните на гласа. там е безплатна прожекцията. стига да можеш да стигнеш навреме. 
лъжа е това, че има непосветени текстове. лъжа е, когато стихът е поза. лъжа е, когато не съществува героят. лъжа е, че не е биографично. лъжа е и всичко, което ти казах.

i`m in a sofia state of mind. my way.

навън вали сняг, сигурно сте забелязали, а аз съм щастлива. направих си разходка в снега по софийските улици, докато си тананиках и се зазяпвах, във всичко по пътя ми. летя, не стъпвам по земята. предстоят ми хиляди нови посоки и така се вълнувам, че едвам се сдържам да не изкрещя на целия свят, колко е хубав животът. лека равносметка започвам. отдалеч. все пак е декември. отново.

не се обръщам назад, в момента. напротив. но с лека усмивка си спомням изминалата година. хубава, хубава, хубава година. това е. може да се напише роман за нея, може да се изпее, изсвири или пък изтанцува. нищо не ми е липсвало. най-важното за мен е присъствало. любов, музика, море, красиви хора, приятели, кучета, котки, мама, тате, свет... всички... косата ми е все покрита или от морска сол или от снежинки. тичам напред и само сменям шапки и шалове. пришивам им  цветя. забождам брошка, слагам пръстен, очна линия, червило, всеки път в различен цвят. излизам, влизам. младостта е във вените ми. смея се като дете, после тихо плача. а някак рабрах и от страничен наблюдател, че все пак спазвам обещанията си. дори и тези към себе си. 

отстрани вероятно изглежда като поза или преструвка, но аз съм щастлив човек. от малкото останали такива. дори да не ви се вярва. i`m in a sofia state of mine. и отново вървя напред. 

"иска ми се мамо, всичко да е било само сън"

пиша и не отразявам себе си.  не вълнувам. преродявам. не използвам висши способи. имам само тънката обвивка на космоса. запечатала се е при раждането ми. нищо човешко не ми е чуждо. познавам слабостта. мъката, омразата, любовта. познавам и вашите слабости. човеци този път сме се родили. а колкото по се причислявам към човеците, по-горко ми става.

не навлизам на дълбоко, винаги плувам в плитки води. страхувам се от одавяне. страхувам се и от старостта. преживявам дните си. не моля за милост. всичко е каквото трябва. обливам се в сълзи, понякога. но никога не изгубвам докрай вярата. пътят е мъглив на моменти. но не забравям, че го има. умея да се лаская, да ценя себе си. умея и да забравям коя съм. понякога смело скачам от скали, друг път се крия по ъглите. отчасти непроменима съм, но се потдавам и на течения. винаги мисля, но хаос владее кожата ми. не зная дали съм жена или мъж. дали съм дете или възрастен. към коя раса ме причисляват. бяла ли е кожата или черна. усмивката ми очарова ли някого, имам ли лунички по челото и тънки ли са китките на ръцете ми. аз съм въздух и мен никога не ме имало. времето не съществува и миговете са се изпарили преди да мигнем с очи. и всичко е било само сън.

420 facebook friends, me, myself and nothing else

никога няма да бъдем това, което аз искам. не мога да местя планини. а ти не можеш да летиш. уж, всичко е наред, а нищо не е както трябва. няма пролука, да избягам от тука. и все с бягане. омръзва ми. дразня се. от всичко. съботна вечер в къщи. и не защото не ми се излиза, а защото  няма един приятен човек, с когото да си споделя вечерта. за другите - просто нямам пари. 

реалността сам си я изграждаш, но понякога няма път, по който да тръгнеш. тогава изчакваш, висиш и тежки мисли те налягат. пиша. чакам. лягам си.

гмуркам се в пътищата и сърцето ми влиза в кухината си като ръка в ръкавица. тече пътят из очите ни и всичко е предначертано, но и незнайно. превключвам станциите на радиото, както се превключват вибрациите на вселената. раз-два и сме на джазова вълна. след минута-две пращи и не се чува. говорим и загрозяваме с думи случващото се. а съдбините ни са като реки. леят се и се вълнуват. понякога пълноводни,  друг път сухи като пустини. думите не могат да ги произведат. могат да ги облекат. в шаячни дрехи, терлици или копринен шал, наметнат на голо.

сънувах Ангела. той беше. красив и едър мъж, с меки длани, гола глава, бежов костюм, топли кафяви очи. прегръщах го, потъвах в мечешките му ръце. каза ми да не се безпокоя. водеше ме. за ръката, с неговата. топлата, меката, мирише на бисквити. и обещава целия свят. на един хвърлей разстояние е светът. само да се пресегна до горния рафт и да си го взема.

* * *

всичко е такова, каквото е. можеш да го промениш, но понякога просто не зависи от теб. самотата е илюзия. винаги си сам. илюзия, че някой ще те спаси от нея. животът продължава и след всяка счупена кана. и след всяка изпушена цигара, а аз вече съм на края на кутията си.

срещам хора, които ми трябват. спешно и буквално. разделям се с хора, които не ми трябват. мъчно и дълго.

"добре любов, бъди ми враг. така ми даваш шанс да ти затворя". това правя и аз. търпението не е силната ми черта. но ехтят в главата ми следните клишета, че водата всичко измивала и че когато се затвори врата, се отварял прозорец. ако имах малко повече способност за памет, по-мъдро щях да живея. или не?  и все пак, без да се надценявам, не съм направила и крачка назад или надолу. израствам като мушкато в саксия. и спирам, спирам, спирам да обичам с ушите си.

"ще запалим по любовна цигара, а в твоята ще има чеп." защо пък все в моята, питам се. а, да. за да можеш внимателно да го извадиш, а аз да кажа "бързам, обичам те".