безтегловност понеделнишка. загубвам смислите, изплъзват ми се често. поне една цел да си поставя искам, ако не постоянна, поне временна. но мисълта за нас, теб, мен, изпълва съществото ми докрай. учудващо настанена и приютена, а за толкова кратко време се случи и някак й повярвах. естествено, че щом си тук, до мен всичко има смисъл и значение. и защо пък не?

* * *

казах ли ви, какво беше наученото за вчерашния ден?
няма време. това е.
хайде да вървим, все нататък...
нека не спираме и нека не изпускаме ръцете си
нека има златни класове в косите ми
реки в очите ти
нека плуваме през океаните
стига застопоряване
отпусни с ръцете си
котвата в сърцето ми

Удо

вижте, безразлични са ми тегобите ви. как тънете в нищета душевна, как се оплаквате, как искате и искате и искате... и аз искам. мир за душата ми. и за душата му. днес си отиде приятел. мога да го нарека щастливец. почивай в мир.

първи целувки
измечтани мигове
началата имат значение
* * *
смръзналата се софийска улица
и летният ми потник под палтото
кубинките и черната шапка с цветето
ръцете в ръкавици
устните студени
сетне дългата нощ
преминава като миг
и се будим в едно легло
незнайно защо
тръгвам на някъде
мисля, че няма смисъл
блея по витрините
все още с дрехите от вчера
не излизаш от ума
но все така мисля, че няма смисъл
и ето, че навлизаш в живота ми
леко и със сила...
и все още си тук

не светиш днес в зелено. първи ден, от както те няма, защото освободил си се от хомота, робския.  а ние? седим и чоплим нокти зад решетките на нашия избор. временен, но продължил с години, както всяко временно решение. не ме интересува нищо вече. смешни, жалки същества. дъждът ми стана безразличен. и всичко между девет и пет часа. има смисъл единствено любовта. за пореден път ще го изрека.
ако успея да преодолея това... всичко ще бъде перфектно. няма съмнение, че друга кула пясъчна ще рухне, но... нищо не се знае.

happy bday to me

хиляди хора, емоции, приятели... всичко е прекрасно, усмивки по лицата на децата, телефона ми не спира да звъни, да, аз имам рожден ден, да всички ме обичат, всичко е чудесно... и всички вие и аз... въртим се.. върти се света, после се разтриса... уморена съм, повече от всякога.  искам да се наспя, тялото ми не издържа. но танцувам. за пореден път развявам коси и съм щастлива, щастлива, щастливаааа... обичам ви, това е истината.  всичкитевсичкитевсичките... ей така сте се събрали на едно място, при мен, заради мен. а твоят глас в телефона... ми действа като нещо, което събира у себе си всички възможни цветове или пък просто няма цвят, който да може да го опише. липсваш ми и те обичам, гласът ти е мой, роден и близък, далеч си, но няма значение... ти си част от мен.

седя в тишината до прозореца
и пътят на мислите ми е пресечен
задръстено дишането
отново прекалила с всичко
ден като този, в който не ми е весело,
не ми е смешно
а по-скоро озъртащо
и търсещо
не ми се говори, не ми се гледа в ничии очи
безразлични са ми човешките същества
и вечните им тегоби

отдъхва ми се
с някого
който не е така сложен и съществен
просто просто просто
не усложнено
никак

твоите си сложности
оставаш си постоянен и вечен герой на белите ми стихове
в един или друг момент трябва и да ти благодаря
за вдъхновението естествено
няма за какво друго