Казвам се Иван, но приятелите ми викат Боби

до утре
или до скоро
до другата година
когато ще се върнеш
иска ми се да вярвам, че ще е е утре
или просто в сряда
че ще се събудя някоя сутрин
и ще ти се обадя
на домашния телефон
или просто ще отида до вас
ще звънна на вратата с баничка и кисело мляко
и всичко ще е същото
нищо, че вече те няма шеста година
нищо, че си през океана
просто една сутрин
пак ще сме съседи
пак ще се гледат прозорците ни
пак ще ми отваря вратата с крак майка ти
и ще ми казва влизай на вътре, направо
той още не е станал
пак ще имаш рожден ден, на който
никой не си канил
а всички сме у вас
и ти си ни чакал, естествено
пак...
колкото и да знам, че това няма да се случи
понякога си го мечтая
защото знам, че и ти

"I wish that I could just be brave
I must become the lion hearted girl
Ready for a fight"

Опитвам се да свързвам мисли и настроения в текст. Отново служа на Думите. Текат в главата ми като реки, искам да ги излея. Като леген с вода през терасата или чаша лисната в мивката. Но знам, че няма смисъл. Няма и да има. Преди време си бях казала "От както разбрах колко празни са думите, живея по-лесно". И беше по-лесно, наистина. Но бързо забравих, усложних. Сега знам, че често думите са или празна вибрация или енергия, която често се материализира. Знам, че Вселената има уши и то навсякъде, във всяко забравено от Бога място и най-добре да мълча. Дори възклицанията нямат смисъл, когато съм сама на сфетофара, просто мисъл, която изплува на устните ми. Достатъчни са мислите, които се сбъдват, какво остава за вербализираните желания. Мога ли да си позволя поне да ги напиша?
За първи път изпитвам нещо подобно на страх. Страх от Думите. Точно от тях? Тези, на които вярно служа или тези, които са ми верни поданици?
Има нещо магическо, което осезаемо усещам, има тънка, прозрачна пелена, която обвива дните ми и която не искам да руша. Удобно ми е в това състояние. Защото отново няма да има връщане назад, а все едно съм се изправила на ръба на земята, за първи път се страхувам да скоча, все едно скачам за малко и после пак се връщам на ръбчето, оставам там, докато вятърът повдига косите ми... а отдолу... отдолу е всичко, което някога съм искала.
И за първи път искам да го захвърля, не искам да го взема, не искам нищо да получа. Уморена съм да взимам, да давам... да градя стени, да паля мостове, да имам сама себе си, да те имам до себе, да ме имаш за себе си... да сме, да бъдем, да Е. Уморена, уморена. От всичко, което можете да си представите, от всичко, което съществува. Изобщо.
Но това е просто един миг. Който отминава, докато мигнеш с очи.

Днес добре, утре всичко наново

"...омразата създава независимост,
а любовта заробва..."


Една тънка линия между пълната хармония
и големия хаос. За един миг. В който потъват световете,
а всъщност нищо не се случва и преминаваш сух на другия бряг.
После цяла нощ отекват кошмарите в главата ми.
Достатъчен е този миг, да те извади от равновесие,
да те събори на земята и да ти припомни, че има
едни случки по времевата линия, които седят на някоя
точка и съществуват, в минало, бъдеще, сегашно...

Дори незнам защо се съборих,
защо си го позволявам?
И няма сила на света, с която да мога да те излича.
Колкото и да ми се иска. С времевата линия не можеш да се ебаваш,
няма как просто.

Зловещо ми е. Как всичко се архивира, как се пресмятат минусите и плюсовете, как се завъртат моментите като зъбци на часовник, които пасват един на друг. А аз все едно съм между тях, по-малка от прашинка (!) и тичам в стремеж да не си заклещя някой крак.
Но тези чудовища си ги създаваш сам. Като дете, което вдъхва живот на тъмната ниша в гардероба.
Защо? Защо трябва да живееш в главата си? Там е прашно и тъмно и нищо не е истинско и реално. Там е тясно, там всичко е със преобърнати стойности, защото призмата ти е леща, която извърта образите наопаки и те заблуждава. Там се е е свило и егото, блъска се между стените, иска да излезе и да изпояде всичко, което се изпречи на пътя му. Не може. Да живееш цял живот с клишетата. Просто не се получава.

мозък на боза
объркано съзнание
мирис на трева
препълнила съм си сърцето
като чаша с чай
няма място и за лъжичка мед
изливам го на пода


Не искам да прекалявам, да се впускам, да се руша, да измислям стени около себе си или да строя мостове. Искам да съм константа, равнина, хипотенуза, величина, някаква. Устойчива, поне малко. И за малко. Разливам се, после се попивам, тека като река, вливам се като вълна, после следва отлива. Мисля, но мислите не са това, което бяха. Вече всичко е вибрация. Няма стена на която да се опра, само въздух и тишина навсякъде. Удобно ми е в това въздушно състояние, в което просто оставяш случките да се случват. Пък казваха, че това е да си щастлив. Без да се напъваш, без да усложняваш. Опростяваш, опростяваш до последно, като съкращение на дроби, а накрая остава само едно число, което съм аз самата. А всички останали са като малки пчели, жужащи около собствената ми центрофуга, която ме засмуква и ме изплюва през няколко дена. Простирам се на слънце, да изсъхна, после обратно в коша за пране. И в пералнята. Не се уморявам, а се награждавам. Пълня очите си с възхита, докато гледам поредната емоция. И ето, че знам какво искам. От години го формирам, от години го търся, пък то много ясно, че е било под носа ми. И е най-естественото и просто нещо във Вселената. Не прилича на нищо, което да ми е познато. Няма мирис и форма, няма вкус и облик. Но е. Изпълва ме малко по малко, толкова е просто, толкова е лесно, няма драма, няма сълзи, няма величания, няма гръмки и големи думи като любов, вярност, защита, себеотдаване. Има прости правила, лесни за изпълнение. Има желание за свобода, за вятър, за промяна. Да летиш в посока известа само на теб самият.

"Две неща ми трябват на земята -
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов." Ш.Петьофи

страх ме е именно от това,
да заробя отново себе си
в собствените ъгли на съзнанието си
силата е слабост
дълбоко ограничаваща и категорична
няма спирка
няма мост
по който да премина
и да се върна назад
там където имаше защита
и не се чувствах едновременно като
на бойно поле
и в легло с пухени възглавници
страх ме е само от самата мен
и от всички магически визуализации
които превръщам в чиста реалност

г-н Морков

не е лесно да презентираш сам себе си. денонощно. да си високо одухотворен поет
и ласкател на собствените си стихове. не е лесно да се галиш по челото всяка сутрин.
и да си повтаряш колко си красив. гениален. незаменим. с бляскави доспехи.
и ореол около главата си. ще го канонизираме скоро. иначе за къде е днешната литература без него и без неговата женичка, която десперетли се нуждае от още един чифт обувки. уморявате ме, незаменими, с изтомните си въжделения. мисля, че и Светът трябва да узнае за вас. и за вашата проза. а за лириката, може да се помисли дали да не я пуснем да звучи в космоса.

sleapless

мисля, че знам какво искам. искам да имам силата да правя това от което имам нужда. просто да бъда себе си. независимо колко гадно или тъжно, отчаяно и нереално изглежда отстрани. независимо на колко съм години или какво говорят другите за мен. дали ме осъждат, дали съм им смешна, дали ми завиждат и тайно искат да са като мен, дали ме съжаляват или цъкат с език възмутено.абе мечта. знаеш ли какво е мечта? да я имаш, да я следваш, денонощно, неотклонно и ако има с кой да я сбъднеш... дори тя вече не ти е нужна, понякога.
в нежно настроение съм. слушам the cranberries и си мисля за детството и за това, че слава богу има ги хората, с които се чувствам спокойно, защото просто знам, че са вечна част от мен. до толкова, че незнам къде свършват моите ръце и къде започват техните. и те са мои малки други половини, осъществени по странни начини. но знанието, че това е така, че е нормално и реално и най-естественото нещо на планетата, ето това знание ме кара да заспивам усмихната. макар, че доста често е особена, цялата тази свързаност, предвид разстоянията и отделните ни животи, стряскащо е, свиква се, обаче.
и за детството. уж вече не сме деца. е аз не виждам разликата. нито в смеха, нито в погледите, нито в реакциите, не виждам, просто не ги виждам тези десет години. само едни наслоявания са се получили. по лицата, по душите. но и те не се виждат с просто око. нищо не личи на усмивката ми и на дупчестата ми душа, която до скоро пълнех с пластелин. сега тепърва трябва да я разпълвам, за да правя място за нови усещания, защото не става само в буркан.
обзела ме е сила. искам да изляза и да изкрещя на нощното небе, че аз съм аз и съм тук и сега, и не мога да заспя, защото преливам от енергия. да му прелея малко и на него. а ако ми отвърне с дъжд ще бъде приказка, защото от вчера го моля, но дъжд не идва. кога?