мозък на боза
объркано съзнание
мирис на трева
препълнила съм си сърцето
като чаша с чай
няма място и за лъжичка мед
изливам го на пода


Не искам да прекалявам, да се впускам, да се руша, да измислям стени около себе си или да строя мостове. Искам да съм константа, равнина, хипотенуза, величина, някаква. Устойчива, поне малко. И за малко. Разливам се, после се попивам, тека като река, вливам се като вълна, после следва отлива. Мисля, но мислите не са това, което бяха. Вече всичко е вибрация. Няма стена на която да се опра, само въздух и тишина навсякъде. Удобно ми е в това въздушно състояние, в което просто оставяш случките да се случват. Пък казваха, че това е да си щастлив. Без да се напъваш, без да усложняваш. Опростяваш, опростяваш до последно, като съкращение на дроби, а накрая остава само едно число, което съм аз самата. А всички останали са като малки пчели, жужащи около собствената ми центрофуга, която ме засмуква и ме изплюва през няколко дена. Простирам се на слънце, да изсъхна, после обратно в коша за пране. И в пералнята. Не се уморявам, а се награждавам. Пълня очите си с възхита, докато гледам поредната емоция. И ето, че знам какво искам. От години го формирам, от години го търся, пък то много ясно, че е било под носа ми. И е най-естественото и просто нещо във Вселената. Не прилича на нищо, което да ми е познато. Няма мирис и форма, няма вкус и облик. Но е. Изпълва ме малко по малко, толкова е просто, толкова е лесно, няма драма, няма сълзи, няма величания, няма гръмки и големи думи като любов, вярност, защита, себеотдаване. Има прости правила, лесни за изпълнение. Има желание за свобода, за вятър, за промяна. Да летиш в посока известа само на теб самият.

"Две неща ми трябват на земята -
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов." Ш.Петьофи