Rain, my lover

Обичам песни за дъждa, обичам дъжда като явление, като съдба, като горест, като филм, като музика, която се стича по прозореца на колата ми и замъглява сфетофарите и мъничките хора по улиците. Прави всичко незначително и същевременно ново и светло. Често мисля за него, за капките, които се стичат през цялото ти тяло, падат през върха на пръстите ти и измиват всичко. За дъждовния вятър, който носи промяната и за бурите, които вещаят начала. За сълзите, които се скриват само в дъжда. За слънцето след дъжд или дъжда преди слънце. За първите капки по нагорещен августовски асфалт, падат и мигом се изпаряват и мирише на смърт и на лято, аз съм не повече от петгодишна, а мама ми обяснява как и Земята трябва да пие вода, защото и тя ожаднява понякога. Под боровете, докато капките не напълнят всичко, защото няма място за нищо от придошлите да се скрият при нас, тичаме под дъжда, смеем се, направо се напикаваме от смях, има ли значение вече... Или просто вали с дни, седим в час и чувам от предния чин "в такова време човек може само да спи или да плаче". Едно изречение и миг, който ще помня половин вечност.
И изобщо дъжда... в момента го чувствам по-близък от всякога и се чудя защо хората винаги недоволстват когато вали. Измолвам го и сладко си представям как докато заспивам тихо ще ме събуди почукване на капките. Или поне ще го сънувам. Как измива лицето ми, как приспива всички страхове. Как се грижи да подгизнат обувките ми, но и да повика дъгата. И как блесват измитите или немитите с години стъкла на къщите или на панелките и как всичко е ново и светло и изящно, а аз излизам от вкъщи и както винаги нямам чадър и никога не съм имала, впрочем, а навън ръми. Ръми. Има ли по-сладка и съвършена дума?

SMS

Спи ми се. И ми е отмаляло.
Може ли да припадна в ръцете ти?
Така удобно е, някак.
А после да си консервирам усещания
в бурканче.
Което да си нося в куфара на дълъг път.
И да си взимам дневната доза.
При нужда.

Нова съм, цяла съм, свежа и някак детски чиста? Светлосиня, с малко скъсан чорапогащник. И пак е петък. Първоаприлски сирени, някак празнично вият във въздуха. А на мен ми е петъчно. Сутринта се събудих със стара песен, незнайно от кога пазена в подсъзнанието и думите: "както те обичам, може би се вричам на звезда, която спира своя път". Не съм го разгадала все още. Само знам, че се сънувах възрастна, можеби над шейсетгодишна жена, която среща любовта в един възрастен мъж, болен от рак. После Луната каза, че сънищата днес са минали или бъдещи прераждания. Нищо случайно, естествено. Вече не се плаша. А само се усмихвам. Свиквам с "лудостта", живея със себе си, макар да е трудно, макар, че някой някога се е опитвал да ми втълпи вини и колко е трудно да се живее с мен. Далечни чувства, които остават като белези по шията ми - невидими за чуждите очи. А за близките - грижливо скрити, докато някой не ги разкрие отново, в тиха и топла вечер, до прозореца.
И така. Опитва се нещо да надига глас в мен, сигурно защото е пролет, сигурно защото започва нов етап, отново ( животът е на прилепи и охлюви ), обаче все още го ритам по кокaлчетата и му се смея хищно. Не може да ме изненада в прозрачността си и летящите настроения. Рано или късно... ще ме изненада в гръб, предполагам.

петъкосъботонеделя

няма такова случване.
от петъчна бира и ром с кола
до съботна 17 часова вечер
от която ми се изправиха къдриците
нещо започна да се пълни в мен
а после преля и изпълни пространствата

неделната сутринообедна
в която ми треперят краката
а после след два душа
намирам малкото сили
останали на дъното на петите ми
да се извадя от сънното състояние
и да изляза

купувам торта и след 15 минути
съм в пространство с много хора
странни и различни
извадихме от някъде карти таро
и предричахме съдбата

после се появиха китари
и онази жена с ангелски глас
а домакина вече не е така притеснен
че гостите седят на земята
поради липса на столове
после се понасяме през shape of my heart
до да живее рокендрола
и кучето от крайният квартал
а аз не помня от кога не съм спал...

отново пиша лично и автобиографично
и нека ме извини този, на които това не му изнася
защото произвеждам ендорфин,
а пък вече съм безкрайно далече
и не можеш да ми го смукнеш...

двадесет и четири

24 е денонощие
24 са годините ми
24 пъти руших себе си
24 часа имах, за да забравя
24 сълзи в канафката паднаха
24 лъжици имам в шкафа си
24 е число на годината
24 по 5 е мисълта ми в секунда
24 без 10 заспивам уморена
24 градуса е времето навън
24 усмивки ме чакат утре
24 сиви бетонни сгради ще напусна
24 венци с цветя ще свия
24 чифта обувки
24 стиха
24 спирам до тук

Love is...

Любов ли?
къде съм я чувала тази дума
значението й беше...
нещо като изненада, неподвластна на
моите решения и сърцестоене
нещо като инат
нещо като тъпа болка в главата
нещо като категорично оставане
в бар до 5 сутринта
въпреки, че музиката
е кофти
и хора няма никакви
нещо като да се напиеш до безпаметност
а после да повръщаш върху сандалите си
неправилни асоциации?
понякога.

но всъщност знам значението й
от тълковния речник
и от Първо послание на апостол Павел до Коринтяните
... дълго търпи и е милостива, не завижда,
не се превъзнася, не се гордее,не безобразничи,
не търси своето, не се раздразнява,
не мисли зло,
не се радва на неправдата,
а се радва заедно с истината...

знам, че съществува в главите ви
както и дядо Коледа, впрочем
носите я, пазите
но всъщност сте сгрешили смисъла й
отдавна сте го преиначили и извратили

Петък

бяла чайка днес в 8:16
прелита над цариградско
рее се над сивите блокове
не ми трябват лястовици
нито щъркели
лято е...

прескачам пролетта
както винаги нямам търпение
да дочакам
случващото се
а просто искам да мога да се спра
и да му се насладя
защото е вълшебно
и светлината навън е вълшебна
в петъчната сутрин
в която отварям очи
и всичко е залято със слънце
а котката мърка до главата ми
и ми казва, че
днес е моят Ален ден
в който ще летя
Денят
който сам по себе си е чудо
и не спира да ме очудва