естествознание

незавършени стихове, ръцете уморени, а думите се хабят като сапун в градска тоалетна. 

остава малко парченце,  размива се и съсипва по последни отмиващи капки. 

няма горест, но и мъка. няма песен, но и сълзи. няма никой от старите, но няма и нови. до тук съм спряла и не спирам. обградена от мечти и мекота. светът в миг и в душата на човек. светът е спрял да се върти. подпирам се на него. залюляните мигове се стопяват на прага и преди да отворя уста разбирам, че дума няма да падне. приказно е и едновременно тягостно. сърцето знае да свиква на хубаво. 

не помня преди или утре. всичко сега искам. топлата завивка и меките ти крайници, на тях се натъквам и съм у дома. не ме интересува другото. господи, не ме съди, но аз не искам да ги зная. те са мъртви или неродени. призрачни проекции на невъзможното. не ме обичат и никога не са били. не. не искам да крия лице, не искам да съм друга, искам да съм винаги тази, която сега - тук за теб... винаги. а другото... няма къде да приседне, търси дупчица да се намести, но всичко е крайно изгубено, няма да бъде и няма да се върне. безсъзнателен спомен на някогашни течения. достойнствата са за любопитство, но не и за обич.  и истината има много лица и свойството да се изменя - но сега мълчи, защото всички я знаем... знаем, че сега е истинска - тази истина - аз и ти. 

любов в местоимения

той

онази чистата, детската, несъзнавана, нищонеискаща, всеопрощаваща... любов... от детството, от мечите, сбъднала се преди да усетят, че е сън. провряла се през годините и устояла на бурите. той и тя, докато смъртта...  докато свърши света, докато има живот или дъх или вечност. до края на краищата. те. двамата. заедно.

тя

никога не спира поглед на непознатите. трудно се впечатлява и винаги казва не. върви с вирната брадичка и търси. сред очите, сред ръцете. търси повече от въздишка, повече от копнеж, повече от всичко... търси и не намира. докато не дойде денят с главна буква. денят озарен от неговата усмивка. която рядко цъфти на устните и е мрачна. но нищо - "аз те искам и такъв". с демоните и прищевките. с малките ти нощни лудости. разкъсва кожата си и я зашива за гърба му. жертвопринася сърце на тепсия, но нищо не помага. карма. ядем отпадъци, в името на чувството. и се учим да погребваме егото.

аз

спускам се по наклонени пропасти, лея се водовъртежно и не намирам покой. опитвам лайното на вкус, като в стария виц, дето ония двамата спорели "лайно е, не е лайно" и накрая го изяли цялото - "ама тва май си беше лайно"... подправени фашкии, сол и захар не помагат, когато лъсне истината и капне последната сълза. къде си? тясно ми е, грубо ми е... самотата ме настига и не ми дава дъх да издишам. крия се в чуждите пазви и пия на екс остатъка на дъното. един ли двама ли... повторението е майка на полудяването. пореден ден. пореден гъз. пореден счупен манекен съм аз.  обещаваш да поправиш пукнатините. за седмица. успяваш за три дни.

умора

в клепачите 

събират се

малки вадички от недоспиване.

те винаги са там -

чакат случай да закапят.

понякога се спират,

там на миглите

и замъгляват картините,

а лампите 

превръщат се в ручеи,

покълнали под 

луминисцентни 

светлини,

те чакат случай да засветят.

с лъчите си,

бездушно легнали

над  мен.

сърцето желязното, в него живее кукувица.

тя разрушава гнездата на другите,

гнездата в главите им

направени от сламките на

лъжите им

на паветата пред входа, раковска, славейков, покойника. отъпквали сме с обувките си маршрути еднакви или различни. разминавали сме тела като малки нощни гари, които експресният влак подминава. докосвали сме ръце, устни, колена.  потъвала съм в прашните ти незалязли зеници. 

на същите места. видях те сам. мълчалив, студен, изгубен, тъжен. видях те на стъпалата, само крайчеца на якето ти. видях те в гръб да се отдалечаваш от мен. видя ме отдалеч, с карирана риза, пуша цигара и те няма в душата ми. видях те с нея. сливахте си очите и смеховете. тичах към изхода и не го намирах. бягах по стълбите и не чувах звъна на телефон в главата си. слънцето огряваше тротоарите, а звездите покривите и никой не каза и дума за нас. като всичко и то има нужда от шанс - онова малко нещо, наречено "нас." 

шансът се забави. не дойде и после всичко премина като токов удар, като последна дума в монолог, като чаша на нова година, забравена на прозореца, докато си пушил последната цигара преди да излезеш. и пръстите ми станаха на вятърни мелници, а твоите - течения, с които не спирахме да се препъваме. малки нощни страхове и желания, отправени към възглавницата ти. пия и не ме хваща. пия и се разпадам като счупената ваза, която трудно се лепи. боли.

но отминава. ден, седмица, година. всичко е жълто като прегорял вестник от слънцето. жълтее последната му страница, непрочетена.

изток запад север юг

в града
между тесни редове се губя
и стопявам
като последна захар
на дъното на чаша чай.
вървя и раменете ми сочат
световните посоки,
менят се, въртят,
за да се срещнат
с някой ветропоказател,
който ще забрави посоките си
и всичко ще се срине...
за момент.

Monday mood

понеделникът блъска по вратата на терасата, иска да влезе и да ми отнесе завивките. понякога имам лукса да не му отварям. понякога - не. понякога трябва да стана и да се срещам с хора, които не харесвам, да работя, да мръзна, да се движа между съществата, да се уверявам, че аз съществувам.  

отвсякъде профучават малки частички, спомени, блъсват ме, продължават. зимата е като камък на шия, когато балансът по сметката е небалансиран. но при стрес диафрагмата се отпуска еднакво добре със смях и сълзи. днес избирам да се смея. наужким, насила или с пълно гърло, ще се смея, докато прозорците затрещят и се спукат. ще се смея, докато камъкът на шията ми се отчупи и припадне. ще се смея с теб, с тях, за нас, на себе си, ще се смея. смехът е здраве. 

слушам една и съща песен, а после отивам да я повърна някъде.  дали, ако грозен си и думите ти с времето стават грозни, мисля си. но грозен вътрешно, защото външно просто няма как да погрознееш толкова.