любов в местоимения

той

онази чистата, детската, несъзнавана, нищонеискаща, всеопрощаваща... любов... от детството, от мечите, сбъднала се преди да усетят, че е сън. провряла се през годините и устояла на бурите. той и тя, докато смъртта...  докато свърши света, докато има живот или дъх или вечност. до края на краищата. те. двамата. заедно.

тя

никога не спира поглед на непознатите. трудно се впечатлява и винаги казва не. върви с вирната брадичка и търси. сред очите, сред ръцете. търси повече от въздишка, повече от копнеж, повече от всичко... търси и не намира. докато не дойде денят с главна буква. денят озарен от неговата усмивка. която рядко цъфти на устните и е мрачна. но нищо - "аз те искам и такъв". с демоните и прищевките. с малките ти нощни лудости. разкъсва кожата си и я зашива за гърба му. жертвопринася сърце на тепсия, но нищо не помага. карма. ядем отпадъци, в името на чувството. и се учим да погребваме егото.

аз

спускам се по наклонени пропасти, лея се водовъртежно и не намирам покой. опитвам лайното на вкус, като в стария виц, дето ония двамата спорели "лайно е, не е лайно" и накрая го изяли цялото - "ама тва май си беше лайно"... подправени фашкии, сол и захар не помагат, когато лъсне истината и капне последната сълза. къде си? тясно ми е, грубо ми е... самотата ме настига и не ми дава дъх да издишам. крия се в чуждите пазви и пия на екс остатъка на дъното. един ли двама ли... повторението е майка на полудяването. пореден ден. пореден гъз. пореден счупен манекен съм аз.  обещаваш да поправиш пукнатините. за седмица. успяваш за три дни.

умора

в клепачите 

събират се

малки вадички от недоспиване.

те винаги са там -

чакат случай да закапят.

понякога се спират,

там на миглите

и замъгляват картините,

а лампите 

превръщат се в ручеи,

покълнали под 

луминисцентни 

светлини,

те чакат случай да засветят.

с лъчите си,

бездушно легнали

над  мен.

сърцето желязното, в него живее кукувица.

тя разрушава гнездата на другите,

гнездата в главите им

направени от сламките на

лъжите им

на паветата пред входа, раковска, славейков, покойника. отъпквали сме с обувките си маршрути еднакви или различни. разминавали сме тела като малки нощни гари, които експресният влак подминава. докосвали сме ръце, устни, колена.  потъвала съм в прашните ти незалязли зеници. 

на същите места. видях те сам. мълчалив, студен, изгубен, тъжен. видях те на стъпалата, само крайчеца на якето ти. видях те в гръб да се отдалечаваш от мен. видя ме отдалеч, с карирана риза, пуша цигара и те няма в душата ми. видях те с нея. сливахте си очите и смеховете. тичах към изхода и не го намирах. бягах по стълбите и не чувах звъна на телефон в главата си. слънцето огряваше тротоарите, а звездите покривите и никой не каза и дума за нас. като всичко и то има нужда от шанс - онова малко нещо, наречено "нас." 

шансът се забави. не дойде и после всичко премина като токов удар, като последна дума в монолог, като чаша на нова година, забравена на прозореца, докато си пушил последната цигара преди да излезеш. и пръстите ми станаха на вятърни мелници, а твоите - течения, с които не спирахме да се препъваме. малки нощни страхове и желания, отправени към възглавницата ти. пия и не ме хваща. пия и се разпадам като счупената ваза, която трудно се лепи. боли.

но отминава. ден, седмица, година. всичко е жълто като прегорял вестник от слънцето. жълтее последната му страница, непрочетена.

изток запад север юг

в града
между тесни редове се губя
и стопявам
като последна захар
на дъното на чаша чай.
вървя и раменете ми сочат
световните посоки,
менят се, въртят,
за да се срещнат
с някой ветропоказател,
който ще забрави посоките си
и всичко ще се срине...
за момент.

Monday mood

понеделникът блъска по вратата на терасата, иска да влезе и да ми отнесе завивките. понякога имам лукса да не му отварям. понякога - не. понякога трябва да стана и да се срещам с хора, които не харесвам, да работя, да мръзна, да се движа между съществата, да се уверявам, че аз съществувам.  

отвсякъде профучават малки частички, спомени, блъсват ме, продължават. зимата е като камък на шия, когато балансът по сметката е небалансиран. но при стрес диафрагмата се отпуска еднакво добре със смях и сълзи. днес избирам да се смея. наужким, насила или с пълно гърло, ще се смея, докато прозорците затрещят и се спукат. ще се смея, докато камъкът на шията ми се отчупи и припадне. ще се смея с теб, с тях, за нас, на себе си, ще се смея. смехът е здраве. 

слушам една и съща песен, а после отивам да я повърна някъде.  дали, ако грозен си и думите ти с времето стават грозни, мисля си. но грозен вътрешно, защото външно просто няма как да погрознееш толкова.

Ти, Господи

не ти ли писах коментар,
не се ли рових в плътта ти
до умозрително прогниване
на клетките
не спирах ли да дишам при вида ти,
а днес неуталожени препятствия
взимат връх
или вземат
но двете били еднакво правилни
а после мисля, мисля, мисля
за смъртта
и за всичко, което можеше
да се случи, ако нея я нямаше
и за всичко, което се случи,
когато Ти беше тук.
и за онзи миг, кристален, ясен, звук,
в който тихо падам, строполявам се,
колената ми разкървавени, а очите пълни,
гледам хората, които не се спират,
или пък ми подвикват,
или просто не забелязват,
че паднах, станах, продължих,
че асфалтът е топъл и мокър,
че всичко е безсмислено
и няма верни пътища.
освен любов, тиха, пареща,
под лъжичката.
любов, която кротко ти мълчи.
не накърнява егото, не иска прошка,
любов насипна, любов на бройка,
любов, каквато само ТОЙ умее.
Господи.