усмихваш се, четейки

зъби ме обкръжават, 

блеснали в усмивка. 

зъби, отминали дни. 

бляскави повърхности, 

счупени мивки в лицата ви. 

разтегнати кръгове,

така и не разбрах 

сърцето ти ледена висулка ли е? 

пропускаш лъчи през 

ситото на съзнанието, 

колкото да оцелееш, 

но не и да се разтопиш безпаметно. 

аз съм вода 

течаща 

по пролетните склонове 

на планината. 

вливам се в реките, 

тръгвам към световните океани. 

еластичното сърце живее хлъзгав живот. 

гмурка се в дълбочините си. 

достига тъмни и страшни пространства, 

в които не е влизал никой.

усмихваш се.

четейки.

да кажеш не понякога е по-трудно, от колкото да кимнеш с глава и да продължиш със съгласията. перфекционисткото ми начало ме кара да разрушавам въздушните кули в сърцето си. път пореден, път тепсия. път се шири и ме обгръща. компромисите не са на точното място, когато няма нищо друго, освен тях. пазенето на счупената ваза, няма смисъл. крилата да си кастря - не е в стила ми. не съм аз, когато марширувам под нечий чужд съпровод. засилвам се за скок и не зная къде ще се приземя и дали ще действа гравитацията и този път. понякога скокът не приключва на земята, а се заклещва някъде между облаците. търсенето и лутането не са еднакви стойности. аз търся и никога не се лутам. залутвала съм се единствено между чуждите артерии в стремеж да намеря капка чувство, породено от усмивката ми. когато не го намирам, винаги си тръгвам. на часа, на секундата.

тук съм

здравей, любов под лъжичката. пълзяща в корема ми и изкачваща върховете по хранопровода, трахеята, загнездваща се под езика и оставяща вкус на крем-карамел, след като съм целувала устните ти.

искам да летя с теб, да прескачам океаните като локви и да не се уморявам да откривам любими места по тялото ти. думите ти, зъбите ти, бенките ти... всяка малка част и затънтена улица в душата ти - искам да я обходя като откривател на нови вселени. дръж ме за ръката и ме изпускай само, когато ти стане горещо. а когато пак задуха вятър, аз съм тук.

времето най-сетне е хубаво, а аз съм замряла в собствената си кожа. непоносимо настроение. непоносимо за мен, непоносимо за другите. искам да изляза и искам да остана. искам да те видя и искам да те напусна. искам да се прибера вкъщи и искам да остана тук, в леглото ти, докато те видя на вратата. искам да ти родя деца и да се оженя за теб и искам завинаги да те забравя. искам да те обичам до последно и искам да те смачкам с върха на обувката си. искам да сляза до магазина и да си купя цигари и искам да ги откажа. искам да сготвя нещо, за да има какво да вечеряш и искам да изхвърля хладилника през терасата. искам да спя и искам да съм някъде навън до късно. 

но най-вече искам да потъвам в съня ти, да извирам през устните ти, да се събуждам в косата ти и да се заравям в диханията ти. и искам всяка нощ да ме прегръщаш така, както вчера. 

а после отново искам да си тръгна. и стъпките ми те напускат, заглъхват и забравят пътя към дома ти.

казвали са ми,
че искат да остареят с мен,
че аз съм тяхната душа-половина,
че цял живот са ме чакали,
че искат да гледат лицето ми,
сутрин на възглавницата,
докато съвсем се сбръчка.

казвали са ми, че съм красива, умна, неповторима,
че ако си тръгна ще свърши светът,
защото
в очите ми плуват образите на бъдещите им деца.

казвали са ми, че светът е празно място без гласа ми,
косата ми,
устните,
смеховете под възглавницата
и виковете на прага
 "ще се омъжиш ли за мен"
 "остани"
 "махни се"

"обичам те, мразя те, искам те, няма те, липсваш ми, обожавам те..."

всички думи, които могат да се кажат на жена, вече са ми казани.
ушите ми са продънени от обичам те
с цвят на прегорели глухарчета.

сега слушам моите думи. слушам гласа си. отвътре.
какво аз искам, какво аз обичам, с кого аз искам да остарявам
и на кого искам да прилича детето ми.

и се "притискаме в мрака - щастливи деца"
и не можем да повярваме
кога се случи и как...
ти.

спрежения

страхотна е жена ти,
мъжът ми е прекрасен.
с годините вървим към цвят и хубост.
крадем очите си по снимки.

обичам те.
обичаш я.
обичам го.
обича ме.
обича те.
обичаш ме.

щастливи сме.
това е всичко.

вселената ми снася думи. била съм някога в бяла стая, с измазани стени, сама, само с близкото ми тяло, толкова близко,  че станало мое.  стените огледално отразяваха виковете ми. не помнех къде свършваш ти и къде започвам аз. дълго си белил кожата ми - парче по парче, докато не остане само вътрешността, обвивките падат като листа на зелена салата. обелвахме душите, любимо беше да стоим голи с часове, голи само по кожа и кости и сърца. и чрез гласа ти, през очите ти се вливах в тялото ти. и се губех във вселената на сърцето ти.