опитвам се да не мисля, а в мисли се застопорявам,
в скоби се затварям
следвам невидими стъпки по счупен паваж,
следвам нещо в сърцето, което
не знам дали съществува.
нямам пред кого да го изкажа,
освен белия лист.


и не мога да повярвам, че не оставям отпечатък у теб
и се чувствам като ненужна хартия, която
още неизписана отива
директно
в коша
за стъкло.

букви, ноти, щастието е заседнало като бучка в гърлото ми и не ми се ще да го преглътна. някой горе ме обича.

немея пред клавишите. събуждам се с измислен образ в главата. 

високо, високо, високо... застани, не, ами вече си застанал. дигам глава нагоре, за да видя очите ти. разлюлявам се в неравновесие. къде е истината и къде нереалността, не мога да преценя. опитвам се да се отстраня, да погледна косо, да се застопоря, да помисля. блъскам се в собствените си стени и нося примирението за нещо умряло, преди да се роди. страхът те смазва, колкото и да говориш на другите да са смели. смазва те цялата неувереност на привидно вдигнатата глава и физиономията, в която потъва всеки случаен или не, но не и... той. 

градът мирише на мокро куче, на кебапчета, на хлъзгави тротоари. търся го сред стените от хорско омерзение. намирам бряг у себе си. разминават се влакове. като пропуснати срещи.

много искам да ме изчетеш докрай. бягам през глава от желанието си. забравеното сърце в петите, бързането по коридорите... седмицата ми прелита тайфунеста и се блъскам в парфюма ти. разтеглям секунди до вечности, чакам да зърна лицето ти. после се крия зад очилата и разтеглености на устните. слагам ръце в джобовете и кълча кълки към къщи.

всеки сгушен в собствената си вселенка

баем си 

на страховете

приятно и меко

се движа по улиците 

потънала в мечти 

и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 

визитна картичка, 

листо 

и куп подчертани изречения

пръстите ми се сливат с нечии невидими, 

държали тази корица, 

сливали зеници 

със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 

крача към къщи 

настъпвам роклята си. 

усмихвам се на някой спомен, 

прелитащ

през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 

благодаря ти, Господи.

гнила ябълка

в повечето дни съм принцесата, която язди дъгата и се възкачва на пиедесталите в собственото си сърце. или при по-добър късмет, в нечие друго сърце. но понякога има слънчеви дни, с нищо непредсказващи за самота и умора, налягащи ме в случаен следобеден час, извил се над главата ми като дим, като пушек, който не пресъхва, не си отива и не се размива в очертанията на синьото есенно небе. музиката подпомага тези тленни процеси. засилва страха от самота, който странно се примесва с непреодолимо желание за самота. смесват се копнеж и страх, сякаш бягат и се преследват едновременно. искам те и искам да те няма. 

аз съм яма. в която потъват щастливите ти очи, щом ме видиш. но освен всичко, което толкова ти харесва у мен, наред с величавите ми шеги и хубавите ми крака и всичко, боже, всичко, което така те мами и притегля... наред с тях седи една гнила ябълка в дъното на очертанията ми. скапва се и гние, после произвежда експлозии. тогава, когато й омръзне, натежи й нещо или пък просто иска да бъде оставена да си гние насаме. и сега не ми казвай, че искаш да я изядеш тази ябълка, с все гнилите й семки. не ми го казвай, защото никога няма да си тръгна, а щастливите ти очи ще ме съсипват. бавно. ден след ден. докато съвсем не изчезна. и остане само гнилата ябълка.

актьорите
словесни и телесни
актьорите с лице и смисъл
тесто и гума
повик и желание
залепят се за дървения под на сцената
а после литват като сенки шмугнали се
пролука търсят за таланта си
пролуки търсят и в душите си