плача, защото чета
едни от най-неземните стихове
на света
неиздавани никога на хартия.
плача, а ми влиза плажно масло в очите,
защото се намазах, да не изгоря
лежеейки на двора
слушам крясъците на сойките
а плажно масло вече не ми трябва,
защото ще завали дъжд -
в пълен синхрон със сълзите ми.

вторникосряда

леки залюлявания, спрели часовници като оргазми, местя топката на запад, имам те в разпятие.  за малко се засичаме, а после виждам, че си скучен, неумел, не можеш с нищо да ме изненадаш, а знам, че е само, защото не съм влюбена до уши. иначе щях да припадам дори от мигла, паднала върху рамото ми. търся пътека, пролука, смея се на няколко тъпи вица, със сродните ме заболява корема от кашляне и смях. после скука - чета, пиша, домогвам се до себе си. спускат ми на няколко пъти товари с думи. следват затишия. някой приятел ми праща песен, сещам се за отминали дни. влюбвам се точно за пет минути, но си казвам - няма смисъл. всичко е толкова ясно, от ясно по-ясно. няма магия, няма очакване, само жажда. пътищата са се опнали и ме чакат, но сега само табулации, фабули, файлове, сред които потъвам до гушата.

веднъж и аз да си харесам някого от първи поглед и после при проверката да се окаже, че имаме десет общи приятеля, двама от които мои бивши. аман.

последно танго в софия

Връща ме филмова лента към онези безумни дни, когато забравях не само коя съм, но дори какво съм.  Приказката за Червената шапчица и Големия лош вълк.  Или по-скоро за Мечката, която чакайки в хралупата си, похапва мед и круши. А когато се появя - ме изяжда цялата, побира ме на две хапки в устата си. Учи ме как да дишам наново. Как да живея, как да си казвам името с нов глас. Учи ме как се обича - от разстояние и завинаги. Учи ме колко всичко е важно - усмивката и кафето сутрин, музиката, дъждът, сезоните. Учи ме на самота, учи ме на любов. Учи ме да познавам тялото си. Учи ме да съм себе си. Учи ме как се умира и как в смъртта - има живот. Показва ми колко съм малка в мечешката му шепа и колко голяма - в зеницата на окото му.

Спомням си жегата през лятото и потното тяло, от което няма отлепване. Смърт е любовта. И който не го разбира - не е обичал така. Умираш, хиляди пъти в деня, раждаш се и после дори влизаш в следващия миг, сякаш не е било. Чакаш и виеш като куче - за усмивка, за дума, за жест. Нищо не те интересува. Егото е притиснато между бедрата и черепът му е смачкан наполовина. Трепериш само при мисълта, че няма да видиш очите, устните няма да са в твоите.  Гърчиш се от страх и безумие, че той ще си отиде, завинаги, че повече няма да видиш лицето му на балкона, че няма никога да ти отвори вратата си или да премине през прага на твоя дом. Страх те е, както никога. Сънуваш кошмари, че си е тръгнал, че е изчезнал, че е завинаги, ах, как боли от тази паника, предшестваща края, който чака зад ъгъла.  

И изведнъж се отлепяте. Няма ви. Няма ме. Нищо не се е случило, не съм обидена, обичам те, както винаги и както никога, впрочем. 

Седмици, дни, месеци. Свързва ви само топла усмивка, мекия глас в телефона, животите вървят, ти знаеш - той е здрав, той диша, той е добре, той е щастлив... аз съм щастлива! Обичам го, както никога, обичам го и не искам да го виждам, няма нужда, кратки срещи са ми достатъчни - просто да знам, че е добре, здрав е, диша, добре е... той е добре. Сърцето ми е на мястото си и не искам нищо друго в живота си. 

И ето че един ден наближава вятър и изведнъж... той е... влюбен! Господи, винаги съм мислела, че ще умра, когато ми го каже. Но не умрях. Напротив. Той е щастлив, той е обичан,  от хубава жена, която ще го обича нежно и ще му готви вечеря. Ще му роди деца и ще бъде винаги до него. Той е добре, аз съм добре. Друго не искам. Ако щете вярвайте .)

Не искам думи халтави -  

преподреждам ги. 

Искам сянка да хвърлям 

и сянка да ми прави, 

някой хубав, в топлия следобед. 

Искам, спешна нужда, да почувствам, 

да се нажежавам. 

Но ето, че е равно, някак. 

Всичко - поносимо. 

Щастието е нататък. 

Щастие като тепсия.

дъжд, череши, топъл сън
груби думи
слаби хора
в ушите
звън
иска ти се да съм друга
не, не съм
аз от днес съм
непристъпен склон

грях

Той имаше най-красивите ръце, най-красивото лице и най-красивото тяло. Артист зад кадъра, криещ се в очите на перспективата и експозицията. Художник рисуващ със светлина. Бяхме от една и съща страна на обектива, влюбихме се, докато съзерцавахме залези и езера в дъната на очите си. Докато настройвахме фокуса, докато се чудехме дали бленда или диафрагма е правилното, докато улавяхме онзи момент, когато светлината е неуловима. Влюбих се като хлапак, побързах да избягам в тази любов, да се гмурна, да й се отдам. Стигнах  дъното на общото ни вълнение и скочих от скалата на нетърпението. Прекосих океана в сърцето му, потънах в живописните му ръце. Снимах ги, рисувах ги, давех се в тях и... изведнъж всичко свърши. Спря. Изчерпа се. Секна. Избяга. Не се получи между нас, казват хората. Не се получи... онази дива и немощна страст, която може да имаш с най-големия глупак, който е тъп като тиква и грозен като картоф. Да. Не се получи с този съвършен индивид, не се получи с тази безатмосферна хубост. Не се получи с тази мека душа, с тази тънка чувствителност, с това добро и честно сърце. Не се получаваше. Там. Сред чаршафите. Сред снимките и рисунките. Сред малката стая и хубавата кухня. И с ръцете му не се получи, същите тези ръце, които готвят, прегръщат, творят, вдигат те нависоко и ти подаряват най-красивия фотоапарат на света.

Избягах. Защото съм страхливка, защото се погнусих, защото исках да забравя. Избягах и потънах в най-грозните и груби ръце, които е виждало малкото ми тяло. За да се самонакажа. За това, че не можех да обичам съвършения. Заради това, че оставих кървава следа в сърцето му, сътворих грях, нараних едно същество, което ме гледаше с огромните си очи на еднорог, а устните му казваха, че ме обичат. Не отговорих, не се върнах, не погледнах назад.  Забравих адреса му. Изрязах го от живота си като от снимка. Изтрих го, блокирах го, предадох го. Не казах на никого. Не казах на себе си дори. Но никога не го забравих. Никога не спрях да търся лицето му сред тълпата. Никога не забравих странното му име, което остана като жигосано на бузата ми. Този мой грях, това влюбено момче, което стъпках с калните си кецове. И лицето му, което днес срещам на улицата и не мога да вдигна очи от паважа, а страните ми горят от срам. А той ме подминава без дори да ме погледне, но там някъде, отдолу под всичките пластове, там някъде седи онзи белег.