страх ме е. повече от всякога. искам да разперя криле и не ми достига сила. всичко е само на една ръка разстояние, а е толкова далеч.

* * *
в топлата майска нощ
зреят бръмбари
с крачката нагоре
се пукат в клепачите ми
и предсказват умора

в неделната вечер
има лунно сияние
идват песните на тополите
и очакването за трепет

аз съм все така сама
в стаята
и блажена
нищо не чакаща
и нищо не липсваща
но само защото
знам, че си там някъде
и те има

и ето те теб, целия в кафяво и тази брада
хубав си
а най-хубавото е, че си ти
от глава до пети
минава ми болката още щом те видя
отдалеч
после ръцете ти са си мои
и е у дома у дома у дома

щом е способно да ми налее очите, да ме накара да настръхна... да залитна, да изкривя устни в усмивка, да затворя очи и накрая да оставя сълзите да се промъкват под клепачите ми, докато ми стане хубаво, хубаво, хубаво...  значи е истинско! и си заслужава.

толкова ли е лошо,че
искам част от теб да притежавам,
да споделям

заниманията ти, музиката,
плочите, книгите...
хора като теб
и като нея,
аз самата съм такава
вълнуват ме луната и морето, доорс,
ален делон, бергман и старите руски песни
рисувам с кръгла акварелна четка
и зареждам японския си фотоапарат
с чернобял филм
слушам китари заедно с щурците
и  спя под открито небе
зимата се търкалям с кучето в преспите
а лятото тичам гола по плажа
ровя се в книжарниците с часове
и заобикалям по малките улички
взирайки се в задните тихи дворове
на тавана в моя дом пазя скъпоценности
достатъчни да запълнят с живот три триетажни къщи
сънувам дракони, летящи кораби
и непознати минали любови

бих ти дала да притежаваш малка част
от това
ако ти вдигнеш завесата
на твоите светове
поне малко

град, земя, вселена... нож

аз неусетно започнах да искам
да бъда твоята локва, в която прогизнаха обувките ти
да бъда този град, по който меко стъпват ходилата ти
да влизаш и излизаш в мен като в къща
да присадяш на верандата ми
да палиш тихичко лулата си и да се вглеждаш в планината
или пък да отиваш някъде по работа,
но после и да се завръщаш
по пътеките ми
покрай улуците и уличните котараци

да бъда град, земя, вселена
разстлана

да бъда кухненския нож
подостряш ме
държиш ме здраво с дясната ръка
разряваш хляба, посипват се трохи
изохквам тихо докато ме оставяш на плота
и оставам тихо и наострено да те чакам
в тъмнината

завихряне

до известна степен не мога
да потъвам докрай
в едно единствено същество
но стига ми да срещна някой
малко по-буден
за да имам пълната вечер
онази наситената с ненаситното

и така завихрена от
моите си центрофуги
виждам, че
ти си само човек, а побираш
у себе си всичко

гледам те с огромни очи
и не ми се иска да вярвам
че пак ще те срещна
за да не спукам
балона мехурен
на първоначалното
усещане за сплетеност
взаимност
вечност

мама

... Тихо вятърът тича и небето не е съвсем ясно...Моето малко момиче спи .Щастливо?Нещастно?Сънят сигурно надзърта зад ъглите на съзнанието и бяга...уплашен от толкова мисли.защо не си върши работата този вятър? Ще се договоря със слънцето-на него може да се разчита.Ще блесне светлина.Спи,мое малко момиче..


текст писан от мама, миналата година, горе-долу по това време. помня този страшен ден. няма да го причиня отново. нито на нея, нито на себе си.