твърде съм стара понякога за всичко
нищо не се получава лесно
винаги има неразбрали
какво трябва да се случи?
да си закова сърцето на сянка
да се отърся от миналото
и от бъдещето
и от всичко
да се отърся, че Хищницата Любов е наблизо
и да запомня
че когато съм в цикъл
не трябва да ти пиша смси

лично

Отражение на действителността (ми) за разнообразие (едва ли не...)

* * *
знам че всичко е илюзия, знам, че често трябва да мълча, за да не отразявам грешни реалности върху белия лист, които да оставят кофти впечатление в чужди очи. знам. но понякога нямам сила. да съм аз. нямам сила да съществувам в малката си вселена, слята с безкрайната. нямам сила да съм прашинка, да чувствам и да копнея. нямам сила да се събуждам с една и съща мисъл в главата, чудейки се, дали тя е правилна или реална.
имах най-прекрасната седмица. запознах се с толкова нови хора, гледах балкански синдром по станислав стратиев, постановка на мариус и беше великолепно, толкова изпълващо и загряващо, че сълзите и смехът се сливат в едно и хълцаш през смях и мислиш за това, че си българин като всички хора в този салон и само ти и те сте способни да разберете докрай героя на сашко кадиев, който викаше: "хора, срам ме е, че съм човек. срам ме ееееееееееее". не просто българин, а човек. представяте ли си?
после дълго мислих, мислих... всяка вечер се смея някъде, с някого, после се прибирам и главата ми става убежище на безкрайни малки енергии, гадинки, червейчета и плазмодии на душата ми, на отражението от света, който съм прекарала през призмата си през деня. и както вчера каза един човек "от много мислене, понякога се насираш".
е, нещо подобно се получава. накрая заспивам.
и всеки ден е безкраен... някак вълшебен, черешите цъфнаха и тази година, но като че ли са по-бухнали и красиви от всякога. или както ми казаха, явно моите възприятия са по-бухнали и по-широки. от всякога.
и след цялата тази седмица от емоции и хора, е след всичко днес е неделя и на мен ми се плаче, сигурно защото вчера толкова се смяхме, толкова толкова, че чак ме заболя ченето от смях, изпразних се тотално, нямаше нито една смееща се фея у мен, всички излетяха през устата ми. или просто знам, че имам всичко, което съм искала или дори не съм се сещала да поискам, имам го, няма значение, а всъщност нямам нищо. защото искам само едно, а не мога да го имам. и не трябва. защото се уча да живея по друг начин, защото не искам да следвам старите пътеки. защото се насилвам, против цялата ми същност и природа, шеметна и необуздана, сега съм я впрегнала в повод и се опитвам да направлявам този дракон, характера ми, карам го да вдишва огън навътре, карам го да лети ниско над покривите, без да ги докосва, карам го да е тих като лястовица... да излезе от люспестата си кожа и да се пребори със змейските си черти. и е трудно. много е трудно да вървиш срещу себе си, да се бориш като с мечка, с желанието и порива на кръвта си. който е така преходен, мамка му, като всичко останало, и изтича през пръстите ми и се загубва... а аз седя като скала, като тъпан насред площад, като заек в храстите, като малка керемида, откъртила се от покрива и аха да полети към земята... седя и чакам вятъра да ме отвее. да ме вдигне високо, да ме разбие на парчета, да се случи нещо... но не мога. имам тухли в джобовете и не ми се лети. а страхът? той е голям мизерник, и съвсем скоро се запознахме наново. припомни ми всичко за себе си. копеленце.
има ли какво да губя впрочем като нямам нищо?
не.
ами тогава?
"тогава пускай дракона и не му мисли много-много. че от мислене, понякога се насираш".
животът се случва. това е.
п.с. и все пак не вярвам в онова за връзките и хората... защото ако е така, какподяволите ще откриеш светещата точка?

Очертай си кръг, в който да седиш. През който да не се разпростираш. Очертай си душа. Очертай си крилете, с черни малки кръгчета, през които да не преминаваш. Да летиш по-ниско, защото може да се блъснеш в някой самолет. А от сблъсъка боли. Очертай си щастие. Очертай си мигове вълшебство. Очертай си любов. И не я прекрачвай! Никога. Защото после ще е тъмно. Очертай си себе си, очертай си същност, сетива. По-късно и Тетива. На лък. За да се целиш тихо и пресечено, за да внимаваш с мишените. Очертай си извивка на ръцете и на талията, поза на ръцете и сила на смеха. Очертай си граница. Очертай си световете. Но после не се сърди на никого, че ти е тясно.

"Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца." Пабло Неруда

и знам какво искам... ама го искам докато не го получа, после е късно или рано,
после ставаме глупаци... и губим всичко... ей така

* * *
повтарящ се мотив
като тънка червена шевица на везана бяла кърпа
Yesterday is gone.

* * *

Има ли и трябва ли да има причина, че се чувствам жива?
И дори на думите им е припряно и притеснено
да изкажат...

като препълнен джоб, като кошница с круши,
като майчина прегръдка...
като свобода
като пръстен
безконечен
без начало или край

сега просто седя
в пространството
вися
и се правя, че не усещам

идват дни... някакви
незнам точно какви
когато всичко ще се промени
защото безсилни сме
пред промяната
но тя носи у себе си
всичко

и от всичко мога да се спася
да избягам, да прескоча
да руша и да създавам
само от себе си не мога
а аз съм тази
която натоварва копнежите
с излишества
и на която никога нищо не и е
достатъчно

а понякога е нужно малко
знаете
но всичко е така преходно
че взе да ми омръзва
както всичко ми омръзва
както ми омръзва понякога
от собствената ми кожа

няма да довърша започнатото
и този път
или пък не?

а има ли нещо по непонятно или вълшебно
по безгрижно или естествено
от безкрайната близост на четири очи
от безвремието, което обхваща ноща
от това, че всичко е мълчание,
стенание
между четири стени
и една завивка в двадесет и три
и трамваят тупти по релсите
и няма значение ничие
мнение
нямат значение хорските глави
защото ние не съществуваме
аз или ти
защото вие не съществувате
той или тя
защото има само една линия
на безкрайността
и тя се побира в няколко мига
преди да заспя

Казвам се Иван, но приятелите ми викат Боби

до утре
или до скоро
до другата година
когато ще се върнеш
иска ми се да вярвам, че ще е е утре
или просто в сряда
че ще се събудя някоя сутрин
и ще ти се обадя
на домашния телефон
или просто ще отида до вас
ще звънна на вратата с баничка и кисело мляко
и всичко ще е същото
нищо, че вече те няма шеста година
нищо, че си през океана
просто една сутрин
пак ще сме съседи
пак ще се гледат прозорците ни
пак ще ми отваря вратата с крак майка ти
и ще ми казва влизай на вътре, направо
той още не е станал
пак ще имаш рожден ден, на който
никой не си канил
а всички сме у вас
и ти си ни чакал, естествено
пак...
колкото и да знам, че това няма да се случи
понякога си го мечтая
защото знам, че и ти

"I wish that I could just be brave
I must become the lion hearted girl
Ready for a fight"

Опитвам се да свързвам мисли и настроения в текст. Отново служа на Думите. Текат в главата ми като реки, искам да ги излея. Като леген с вода през терасата или чаша лисната в мивката. Но знам, че няма смисъл. Няма и да има. Преди време си бях казала "От както разбрах колко празни са думите, живея по-лесно". И беше по-лесно, наистина. Но бързо забравих, усложних. Сега знам, че често думите са или празна вибрация или енергия, която често се материализира. Знам, че Вселената има уши и то навсякъде, във всяко забравено от Бога място и най-добре да мълча. Дори възклицанията нямат смисъл, когато съм сама на сфетофара, просто мисъл, която изплува на устните ми. Достатъчни са мислите, които се сбъдват, какво остава за вербализираните желания. Мога ли да си позволя поне да ги напиша?
За първи път изпитвам нещо подобно на страх. Страх от Думите. Точно от тях? Тези, на които вярно служа или тези, които са ми верни поданици?
Има нещо магическо, което осезаемо усещам, има тънка, прозрачна пелена, която обвива дните ми и която не искам да руша. Удобно ми е в това състояние. Защото отново няма да има връщане назад, а все едно съм се изправила на ръба на земята, за първи път се страхувам да скоча, все едно скачам за малко и после пак се връщам на ръбчето, оставам там, докато вятърът повдига косите ми... а отдолу... отдолу е всичко, което някога съм искала.
И за първи път искам да го захвърля, не искам да го взема, не искам нищо да получа. Уморена съм да взимам, да давам... да градя стени, да паля мостове, да имам сама себе си, да те имам до себе, да ме имаш за себе си... да сме, да бъдем, да Е. Уморена, уморена. От всичко, което можете да си представите, от всичко, което съществува. Изобщо.
Но това е просто един миг. Който отминава, докато мигнеш с очи.